Когато се съмняваш за избора на правилната посока, която трябва да вземеш, отдай своите мисли и разсъждения изцяло на Бога. Помоли го да прегради местата, които не трябва да избираш.

В същото време остани там, където се намираш, докато не получиш ясен знак, накъде да тръгнеш.

Движейки се по дългия коридор, ще забележиш, че Той те е изпреварил и е затворил много врати, през които ти с желание би влязъл, но бъди уверен, че зад тях се намира само една, която Той е оставил отворена.

Минавайки през нея пред теб ще се отвори изобилие от благоприятни случаи, за които ти дори не си и помислял.

Бог често използва обстоятелствата, за да ни ръководи. Понякога пътя може да изглежда много претрупан. В друг случай може да ни се струва нищожен, но за очите на вярата, той означава много.

В отговор на молитва, такива явления могат да се повтарят и да бъдат много разнообразни. Това не е сляпа случайност, а път, които трябва да следваме.

Когато наближаваме целта, светлината се увеличава като при приближаване на голям град.

Ако се обърнем към Бога за ръководство, той ще ни упъти, но няма да ни утеши за отсъствието на вяра или за наполовина предно на Него сърце, но ще ни разкрие всичките си намерения, които има за нас.

Ако ти бодро и с упование стъпиш на пътя, който Той ти показва, той ще те заведе и по-нататък.

Група учени от Осака разработили система за анализ на изображение, което дава възможност по походката на човек да се определи неговата възраст.

Системата първоначално записва как човек ходи, а след това сравнява с образците в базата данни.

В своята работа учените са изучили движението на 4 хиляди човека на различна възраст по време на ходене. Те измервали дължината на крачката, движението на ръката и скоростта, а също и наклона на тялото и размера на главата.

Участниците на експеримента трябвало да преминат по 6 метров коридор. Движенията им били фиксирани от камери.

Системата може да намери приложение при охранителните органи. Например, тя ще идентифицира възрастта на лицето на видеото, получено от камерата за наблюдение.

Директор на ресторант за бързо хранене, събра подчинените си и ги информира със следната неприятна новина:
– Този месец няма да има заплати.
– Защо? – хората се възмутиха.
– Нека пазачът сам ви разкаже.
Напред излезе Гошо, набит и плешив мъж, който започна да разказва:
– Нося аз торбата с парите от счетоводството в касата. Когато се намирах близо до аварийния изход, връзката на чувала се развърза и се наведох да я завържа. В този момент се отваря някаква врата и в същото време ме удари нещо по главата. Изгубих съзнание, а когато дойдох на себе си парите ги нямаше.
– Гошо, ти се издъни, – каза директорът, – казвай, къде си скрил парите!
Как директорът се е досетил, че пазачът лъже?
Време е да се проявите, като следовател на извършено престъпление. Ако ви е трудно да се справите, може би трябва да извикаме Шерлок Холмс или вие може ще се окажете по-добри от него.
Няма да ви измъчвам много, ето го и отговорът.
Отговор: Според правилата за безопасност при пожар на обществени места врати се отварят навътре в стаята, а не в коридора.

Вие уверени ли сте, че килимчето в коридора ви, не е станало тоалетна на кучето или котката ви?
Не се притеснявайте и не си го изкарвайте на животните.
Можете да възвърнете предишния вид на килимчето и да премахнете неприятната миризма с най-обикновено средство, което се намира във всяка кухня.
За целта втрийте на проблемното място смес от две лъжички оцет и половин чаша сода и оставете да изсъхне.
На следващия ден преминете внимателно с прахосмукачка по килима.

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.