За разположената на многобройните острови Венеция, мостовете са важни като въздух. Не е случайно, че тук има повече от четиристотин такива, всеки от които е уникален по свой собствен начин.

Най-известните са тези, които са прехвърлени през двата главни канала на града – Дворцовия и Канал Гранде.

На Rio di Palacio, така на италиански език звучи името на Дворцовия канал, имащ само два моста.

Независимо от парадното си име, Дворцовият канал е доста мрачно място, тъй като първоначално е свързвал двореца на Дожите със сградата  на Новите затвори.

Не по венециански е мрачна и безрадостна панорама, която се открива от така нареченият Сламен мост.

И това не е случайно, защото по този канал са прекарвали затворници и на тях съвсем не им е било  до това, да се любуват на красотата на града.

Своето странно за белокамено съоръжение име, мостът е получил благодарение на разполагащото се пристанище наблизо, където акостирали кораби, които превозвали слама за затворниците. Мостът е издигнат в средата на XIV век и е служил почти 500 години.

От реставрация съоръжението се е нуждаело чак през  ХIХ век. Тогава то не само бил ремонтирано, но и разширено.

Второто пресичане над Дворцовия канал е много популярния сред туристите, малък и много висок мост с арка, имащ красивото име Мостът на въздишките.

Легендата разказва, че влюбените, които се целуват на него по време на залез, ще останат завинаги верни един към друг.

Предназначението на моста не е толкова романтично. В продължение на няколко века свързва Palazzo Ducale, където обикновено се провеждат съдебните заседания, с градски затвор, разположен от другата страна на канала.

И въздишки тук са издавали не влюбени, а минаващи по моста арестантите. Много от тях са видели Венеция от Моста на въздишките за последен път в живота си.

Предстоеше плаване. Морето бе тихо и предвещаваше спокойно и без проблемно пътуване по морската шир.

На един от корабите служеше екипаж, който се славеше със своята точност и акуратност, като се започне от офицерите и се стигне до последния моряк.

Сред тях бе и Петър Захариев, който преди две години бе завършил военноморско училище в родния си град. Той бе преживял нещастие и големи загуби преди Бог да го срещне.

Сега, когато бе предал сърцето си на Господа, той бе станал благочестив християнин, но другите моряци, често му се присмиваха и го подиграваха заради това, в което вярва.

Но той винаги успяваше да им отговори кротко и смирено. Отговорите му бяха уместни и точно на място. Другите недоумяваха, от къде черпи тази мъдрост?! Но въпреки всичко продължаваха със закачките си.

Веднъж Петър седеше на палубата и четеше Библията си. Наблизо до него стоеше офицер, който с бинокъл се взираше в безпределните водни пространства.

– Знаеш ли какво искам да видя? – попита той Петър.

– От къде мога да знам? – повдигна рамене Захариев.

– Бих искал да видя този Бог, за Когото ти проповядваш, – каза офицерът.

– Напразно се напрягате и измъчвате, – каза Петър. – Бог е Дух. В тази работа и най-силният телескоп е безсилен. Защото само чистите по сърце могат да видят Бога.

– Тогава какво трябва да направя? – заинтересува се офицерът.

Последва дълъг разговор между двамата мъже, след което офицерът предаде сърцето си на Господа.

„Мария Селесте“ е известен призрачен кораб, чийто екипаж е изчезнал без следа през 1872 г., въпреки че на кораба не били открити повреди.

Химикът д-р Андреа Цела провел експеримент, с който можал да обясни това явление.

В товарното отделение на кораба имало около 1700 барела алкохол, които можели да се запалят и да доведат до „невидима експлозия“.

След пожара е последвалата вълна от прохладен въздух, която не е оставила огън и сажди.

Екипажът може да е напуснал кораба по време на пожара и да се е удавил в морето.

Лодката няма да потъне, ако се спусне във водата, но ако водата попадне в нея, ще отиде на дъното.

По същия начин християнинът може да живее по християнски в света. Той може да падне само тогава, когато светът проникне в него.

Ние можем да принасяме плода на Духа, дори да живеем в развратно общество, но ставаме безплодни, когато покварата от този свят проникне в нас.

Това може да се случи почти незабелязано за нас. Да, ние сме напълно посветени на Христос и послушни на Божията воля. Но постепенно неусетният студ на секуларизма се влива в душите ни. И тогава започваме все повече да се интересуваме от реалностите на този свят, а не от Христос.

Повечето океански кораби имат постоянно действащи помпи, които изпомпват вода, която прониква през обшивката на плавателни съд.

Така и в нас винаги трябва да работят „помпите“ на покаяние. Трябва да закрием пробойните с истините от Божието Слово.

Не позволявайте на кораба ви да потъне.

Новият плавателен съд е наречен SoelCat 12, разработен от инженер Джеп Костер. За строителството на електрическия кораб са отишли 600 000 долара.

SoelCat 12 има две литиево-йонни батерии по 60 кВт. Това позволява на електрическата лодка да се движи шест часа в морето със скорост от осем възела. Максималната скорост на катамаран е 14 възела. Покривът на катамарана е една солидна соларна батерия, която увеличава резервната мощност до 7,5 часа.

Основната характеристика на новия плавателен съд е, че SoelCat 12 може да служи и като малка плаваща електроцентрала. Като е свързан към бреговата мрежа, електрическият мотор може да осигури енергия за пет къщи.

След завършването на строежа на 16-местен катамаран, той ще бъде изпратен да обслужва курортите на островите на Френска Полинезия.