Той беше учител, лекар и писател. Широтата на неговата душа е трудно да се измери с цифри. Това беше човек с голяма буква.

Макс три пъти имаше възможност да избяга и да спаси живота си, но него направи.

Първият път стана преди окупацията на страната, в която живееше, беше в навечерието на войната със нацистите.

Казаха му не веднъж:

– Бягай! В противен случай ще пострадаш.

– Не мога да емигрирам, – казваше Макс. – Как ще оставя децата от дома на произвола на съдбата.

Вторият път му предложиха:

– Бягай, много като теб изпратиха в лагерите на смъртта.

– Не, няма да напусна това гето, тук много хора се нуждаят от подкрепа и помощ, – Макс бе сигурен, че така трябва да направи.

Третия път стана, когато учениците от дома бяха натоварени в един вагон на влак, който отиваше към газовите камери.

Тогава към Макс се приближи офицер от СС и каза:

– Вие ли сте Макс Х. Чел съм много ваши книги. Много хубаво пишете. Вие сте свободен.

– А децата? – попита Макс.

– Децата ще отидат, но вие можете да слезете от вагона, – отговори офицерът.

– Грешите, – каза твърдо и непреклонно Макс. – Не мога да сляза от вагона. Не всички хора са мерзавци.

След няколко дни в концлагера Треблинка Макс заедно със децата от дома влезе в газовата камера. По пътя към смъртта си носеше двама нищо неподозиращи малчугани и тихо им разказваше някаква приказка.

Тези действия на Макс могат да се асоциира с необикновенна жертва и безкрайна любов.

Когато Ева бе на десет години, заедно със сестра си близначка Мериам попаднаха в Аушвиц. Там доктор Менгеле правеше опити върху затворниците.

Той би смъртоностна инжекция на Ева и я остави в бараката. След няколко дена докторът дойде при Ева. Той не я прегледа, дори не я погледна, за него бе достатъчно, че болестта е започнала да се развива.

Със смях каза:

– Колко жалко, че е толкова млада. Остават ѝ само две седмици живот.

Ева разбра само, че е болна.

„Отказвам да умра, – крещеше в мислите си Ева. – Ще докажа на Менгеле, че не е прав. Ще оживея и ще видя отново Мериам!“

Следващите две седмици Ева се намираше между живота и смъртта. В главата ѝ бе останал само спомен, че бе пълзяла по пода на бараката, защото не можеше да ходи. На другия край на бараката се намираше кран  за вода, единствената ѝ цел бе да се добере до него.

След няколко седмици високата ѝ температура спадна и тя се почувства по-добре. През следващите три седмици симптомите на болестта напълно изчезнаха. Ева започна нормално да живее и отново видя сестра си Мериам.

От този случай Ева черпеше сили през целия си живот.

Аушвиц остана зад гърба ѝ. Тя се омъжи. Имаше син и дъщеря.

Един ден синът ѝ се разболя от рак. И Ева му се обади по телефона:
– Не мога да те накарам да се бориш за живота си. Никой не може да направи това. Но чуй ме, там в Аушвиц аз успях да оживея, защото реших, да живея…..

– Остави ме намира. Лесно ти е на теб сега. Нали ти не си болна от рак, – крещеше синът ѝ.

– Докторът в концлагера искаше моята смърт, – каза спокойно Ева, – но аз си казах, че ще живея. Можеш ли да направиш и ти това сега за себе си?

Синът ѝ гневно затвори телефона.

След няколко дни той се обади на майка си и каза:

– Всичко разбрах. Това е моят Аушвиц! Това е моята борба, в която аз трябва да се преборя за живота си.

И той успя и сега е още жив.

Когато преодоляваме проблеми и препятствия, ние ставаме по-силни.

Ако човек е болен от рак и реши повече да не живее, никой не може да му помогне. Ако можете да вдъхновите някого, да се бори за живота си, направете го или просто му разкажете историята на Ева. Ако не ви послуша, не се укорявайте, а продължавайте напред.

Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

В палестинския град Хан Юнис, който се намира на територията на ивицата Газа, през 2007 г. е открит прекрасен зоопарк. Местният бизнесмен Мохамед Авайда инвестирал стотици хиляди долара за откриването на зоологическа градина, която е наречена South Forest Park.

В нея били събрани множество екзотични животни. Изглеждало, че зоопарка го очаква светло бъдеще. Но през лятото на 2014 г. той се е превърнал в истински концлагер за своите обитатели.

По това време в района Хан Юнис се изострил палестинско-израелският конфликт, предизвикан от терористичните атаки на ислямската организация ХАМАС. Въоръжените сили на Израел предприели ответни мерки и Хан Юнис се оказал в центъра на военния конфликт.

Въпреки че зоопарка бил в страни от престрелките, обслужващите животните хора не можели да изпълняват задълженията си. Малцина смелчаци прибягвали между престрелките и се опитвали да нахранят животните с останалите запаси от храна, но те много бързо свършили, а не могло да се организира нова доставка на провизии. Най- накрая обслужващия персонал на зоопарка оставил животните на произвола на съдбата.

Когато ситуацията в района на Хан Юнис се стабилизирала, хората се върнали в зоопарка. Там ги очаквала ужасна картина. Били останали живи само 20 животни, а 250 от тях умрели от гладна смърт. Сухият и ветровит климат на Палестина не дал възможност на телата да се разложат и ги превърнал в мумии.

Зоопаркът в Хан Юнис е станал поредният ужасяващ пример за чудовищните последици от военните конфликти. От това, че хората не могат да се разберат, страдат животните. Ако всичко продължава с такива темпове, скоро планетата ни ще се превърне в безжизнена пустиня.