Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.
Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.
Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.
Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:
– Стой там! Не ставай от леглото!
Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.
– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.
И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.
След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.
И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:
– Моля ви, дайте дъщеря ми.
– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си е спомнил за него.
Но на бащата нищо не казаха.
– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.
– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.
Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.
Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.
Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.
Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.
Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.
Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.
Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.
Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:
– Ани баща ти дойде.
Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.
Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.
