Службата в църквата вървеше в пълен ход. Две малки момиченца, които скоро щяха да навършат три години бурно се радваха. Не капризничеха, не  бяха много палави. Те само се смееха, пееха и танцуваха.

Майката им притеснена поради неудачните опити да ги вразуми, се червеше под осъдителните погледи на молещите се около нея.

Такива майки не веднъж са изпитвали „праведния“ гняв на дошлите в църквата.

Една баба направи забележка:

– Укротете ги, пречат ни да слушаме. Изведете ги навън, тяхното място не е тук.

Майката на малките момиченца се огорчи.  Тя едва се въздържа да попита възрастната жена: „Колко от децата ви сега са в църквата? Какво каза Христос за децата?  Нима Той не каза: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство“.

Малко по-нататък, се чу мърморене:

– Защо трябва да търпим чуждите деца? Отнемат ни мира и не можем да се потопим в Божието присъствие.

Гневните коментари подтикнаха майката да потърси ъгъл, където децата няма да се чуват. Но тъй като не намери такъв, хвана двете момиченца и излезе навън, а денят бе мразовит.

И всичко това само, за да се установи „благочестива тишина“.

След като жената с двете деца напусна църквата се намеси мъж на средна възраст:

– А нима не трябва да носим един на друг теготите си?

– Блажени са нашите деца, – обади се тихо възрастен побелял мъж, – те ще ни освободят от фарисейския квас и ще поправят възпитанието ни в садукейския дух.

– Малките деца шумят, защото зле се молим – подкрепи го един от дяконите на църквата, който чу само част от разговора на тази групичка. – Когато искрено започнем да се молим, а не по задължение или защото така трябва, децата ни няма да нарушават реда и дисциплината, защото те ще бъдат укротени от Божия Дух, който въздейства и на всеки от нас.

Днес беше много важен ден за Петър Василев. Току що бе завършил с отличие духовната семинария и пастирът на църквата му бе дал възможност  да проповядва от амвона.

Хората  в храма с нетърпение очакваха да чуят, какво ще каже младия проповедник.

Петър се бе подготвил много старателно Имаше намерение да блесне с дарбите си и да възхити слушателите си с дълбочината на мислите си.

Годеницата на Василев бе между слушателите, а това още повече го вълнуваше.

Петър с разтуптяно сърце се изкачи по стъпалата към църковния амвон. Започна с голяма сила и тържествен патос, но внезапно се запъна и спря.

Всичко, което бе приготвил, се изпари от ума му. Буквите в бележките му се размиваха и той не можа да прочете нищо от тях.

След като помълча малко, Петър наведе глава и слезе от амвона.

Всички бяха много изненадани. Коментарите бяха различни. Едни го укоряваха, други го съжаляваха.

Чашата преля, когато Петър получи бележка от годеницата си: „Връщам ти годежния пръстен. Как можа толкова да се изложиш. Не искам да имам нищо общо с теб“.

Смазан и отчаян младият проповедник се прибра в стаята си. Дълго размишлява върху случилото се, а накрая коленичи и се помоли:

– Боже, прости ми. Аз исках да блесна. Пожелах да изтъкна себе си. Но сега, ако ми дадеш възможност да Ти служа, решавам да не зная нищо друго освен Христос, разпнатия….

Не се мина много време и Петър Василев стана един от най-добрите проповедници.

Благословено е всяко крушение, което преживяваме в подножието на разпнатия Христос. Бог събира частите на нашето катастрофално аз и пресъздава от нас нови човеци, готови да Му служат и да изявяват Неговата слава.

Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата. Пламен и Михаил се облегнаха на оградата.

– Не се чувствам много насърчен от днешната служба днес, – каза Пламен. – А ти?

– И аз съм в същото положение, – добави Михаил.

На Надежда ѝ стана неприятно, когато чу неволно тези думи.

„Като се замисля – каза си Надежда – и аз понякога съм правела подобни коментари, а сега съдя хората за същото“.

Тя седна на близката пейка и се замисли:

„Когато отиваме на църква, какво си мислим? Днес какво ли ще ми донесе неделното богослужение? Но аз конкретно с какво съм допринесла за това общо служение? Трябва да спрем да пилеем енергията си в оплаквания и да се опитаме да служим на другите“.

При Надежда дойде жена, чиято дъщеря бе в болницата. Тя сподели с нея:

– Представяш ли си, тя е още малка, а е разказала за Исус на жената в съседното легло. След това се помолили двете и тази жена приела Исус Христос за свой Господ и Спасител.

След това жената разказа на Надежда и други преживявания като това. Тя беше толкова въодушевена, че зарази Надежда и тя възкликна:

– Слава на Господа!

След като се разделиха, Надежда отново потъна в разсъжденията си:

„Колко често сме завладени от егоизма си, а трябва да работим за общото служение на църквата по много начини. Какво ни коства да похвалим някой за неговите усилия? Необходимо е по-често да се включваме като доброволци, да търсим хора, които се нуждаят от помощ и да им помагаме. Най-важното, да се молим за всички“.

Обнадеждена Надежда стана и бодро закрачи към дома си.

Става дума за естествена арка в скала, която се намира на Малтийския остров Гоцо. От там се открива чудесна гледка към Средиземно море.

Този обект е наречен „Лазурен прозорец“. Той е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.

На 8 март през нощта имало силна буря и арката не е устояла под натиска на стихиите. Малтийското министерство на околната среда дало коментар за инцидента.

Специалисти твърдят, че разпадането на скалите се дължи на естествена ерозия, а бурята ускорила този процес.

За съжаление, днес можем да видим „Лазурния прозорец“ само на снимки и филми. Между другото, красивата арка многократно е привличала вниманието на много режисьори. Тя е попаднала в кадър на знаменития сериал „Игра на троновете“, а също и във филма „Одисея“ на Андрей Кончаловски.

Бе късен следобед. Жените бяха привършили вече домакинската си работа и по това време се събираха на голямата пейка край пътя. Тук освен да поклюкарстват за този и онзи, си разменяха рецепти и споделяха новите в селото, които лично ги засягаха.

– Често сервирам на семейството си едно и също ядене няколко пъти, – похвали се Радка, – така има малко повече време за себе си.

Баба Стойна се намръщи и с бучащия си глас каза:

– Когато го сервираш първия път, яденето е много вкусно, но когато го сложа на масата отново, има чувството, че не давам най-доброто на хората седнали да ядат.

– И аз съм така, – обади се Гаца, – все едно ги храниш с остатъците от миналата храна.

„Все едно да „вместваш“ Бога в ежедневието си, – помисли си Каля, – вместо да отделяш специално време за Него. А аз какво правя? Сутрин набързо Му благодаря, изреждам нуждите си, вместо да Го търся и почитам по цял ден. А и Библията не чета всеки ден“.

Стоянка, сякаш отгатнала мислите на приятелката си прибави:

– Както храната, която готвим, храни телата ни, така и Божието Слово храни душите ни. Няма по-добро от приемането на прясна и свежа храна всеки ден.

– За съжаление и на Бога предлагаме остатъците, – обади се баба Митра. – Първо се съобразяваме със своите желания, а Неговата воля е като допълнителен план, по който действаме, ако нашия не стане.

– Когато даваме на Бога най-доброто, – каза Каля, – ние Го признаваме за Господар на живота си. Така смело ще следваме волята Му.

Имаше още коментарии по този повод, но всички бяха съгласни в едно. Никога не сме прекалено заети, че да нямаме време за по-дълго общуване с Бога.