Днес знаем как да използваме енергията на атома, но малко от нас ефективно използват силата на молитвата. Ние не осъзнаваме, че заставайки на колене, можем да придобием повече сила, отколкото ако се въоръжим с най- мощните оръжия.

Осъзнаваме ли, че един народ придобива голяма сила, когато хората му се свързват в непрестанна молитва? И тази сила е много по-голяма от този, която получаваме като насочим всичките си ресурси за въоръжаване.

Нашите проблеми се разрешават само при среща с Живия Бог.

Само по себе си въоръжението няма да ни спаси нито ще разреши световните проблеми. Нашите беди се коренят в духовната реалност и спасението от тях лежи в областта на духа.

Ето защо молитвата е толкова важна. Само Бог може да измени човешкото сърце.

Кой знае какво би станало, ако милиони вярващи по целия вят се възползват от тази голяма привилегия – застъпническата молитва! Желаеш ли да станеш един от тях?

Сутринта Румен стана рано и се отправи по дългите прашни пътища на страната. Той вече втора година посещаваше новообразуваните църкви в района.

Денят беше горещ и Румен загуби посоката, в която трябваше да върви, за да стигне църква, в която да изнесе поредния урок.

Макар че беше закъснял, се наложи още няколко часа да чака, докато вярващите да се съберат, под сянката на едно огромно дърво.

Изпяха няколко песни и урокът започна. Румен говореше, но имаше усещането, че всичко се проваля. Хората срещу него изглеждаха отегчени. Сякаш това, което говореше изобщо не достигаше до тях.

„Може би преводът на думите ми, не е достатъчно ясен“ – помисли си Румен.

Когато се прибра, той беше изтощен, но застана на колена и попита Господа:

– Боже, какво правя тук?

След няколко седмици Румен, с група вярващи, отново отиде в това село. Една жена от неговия екип се заговори с човек от селото.

– Аз съм християнин, – каза мъжът.

– Чудесно, – каза жената. – А от колко време?

– От три седмици.

– Наистина ли? – попита изненадано жената. – А как стана християнин?

Мъжът посочи с пръст Румен:

– Този човек дойде и ни каза за Исус ……

Румен трепна.

„Какво излиза? – помисли си той. – Когато мислех, че урокът се е провалил, този човек е повярвал.  Явно успехът в християнското служение не зависи от моите възможности, а от това да съм на разположение на Божия призив“.

Румен се усмихна и радостно възкликна:

– Реколтата е в Божията ръка, Исус ме е призовал да посея семето на вяра. Единственото, което трябва да направя е да Го следвам.

Верността е по-важна от успеха и нашата готовност от възможностите ни.

Всеки повярвал в Исус Христос, има в себе си силата на Святия Дух.  Но тази сила няма да проработи, ако не я накараме да действа.

Святият Дух няма да ви се натряпва. Той няма да изключи телевизора, нито ще ви вдигне от дивана, казвайки:

– А сега Мен слушай.

Не, Той е джентълмен. Изпратен е да ви помага в изпълнението на Божията воля, да ви укрепява, да ви дава съвети… Но той нищо няма да направи, докато не го помолите за това.

Помислете за това, Духът на Всемогъщия Бог, който се носеше над бездната и материализира Божието Слово по време на създаването на света, същия Дух сега е вътре в теб и чака да Го призовете!

Ако днес Исус дойде във вашия дом и седне на масата ви, нима няма да отложите всичко в страни, за да поговорите с Него?

Не бихте търчали покрай Христос, казвайки Му:

– Исусе, толкова се радвам да те видя. О, ако имах сили да поговоря с Теб, но Ти не можеш да си представиш, колко тежък беше денят ми. Всичко вървеше не както трябва. За това имам сила, колкото да легна и да гледам телевизия. Може би ще си поговорим малко по-късно.

Едва ли бихте постъпили така. Ако Исус е седнал с вас в една стая, вие бихте паднали на колене и щяхте да започнете да Му се покланяте. Бихте забравили за своята умора и какъв е бил денят ви днес. Не бихте пропуснали тази възможност да общувате с Него.

Чуйте, във вас живее Святият Дух. Той ви чака. Готов е  да ви отговори по всяко време на денонощието. И Той ще ви каже:

– Тук съм, за да те укрепя и да ти помогна. Зная твоите проблеми. Искам да ти помогна да ги решиш.

Той ви чака със сила, която ще победи всяко препятствие в живота ви. Само чрез молитва можете да приведете тази сила да работи днес за вас и околните.

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.

Една мъжка компания бе заела крайната маса до прозореца в ресторанта. От време на време се чуваха високи гласове, но всъщност мъжете разговаряха спокойно и трезво. Пред тях имаше по чаша безалкохолно и специалитета на заведението.

– Празникът е хубаво нещо, – каза тържествено Слави, белокос мъж около 70 -те. – Той е повод за мъжете да … няма значение за какво, важна е непосредствената причина.

– Ето този празник на 14 февруари с нищо не е по-добър или лош от останалите, – засмя се Павел. – Не трябва да го превръщаме в репетиция за 8-ми март.

– Все забравям този ден – каза тъжно Захари – и не защото съм безчувствен, а просто не съм привикнал към него. Виж Нова година, 24 май, 3 март, това не може да се забрави, но в този Ден на влюбените завъртиш се, увлечеш се в някоя работа …

– Поне да ми напомня жената още предния ден, – поклати заканително палеца си напред Слави, – а не цял ден да ме гледа с ням укор.

– Ако това е върховното им удоволствие да ни изобличават за разсеяността ни, …- изсумтя Захари, – Какво ѝ коства на жена ми да ми напомни, а не да се разсърди и да отиде в кухнята да се цупи.

– След такова нещо се чувствам разнебитен, – тъжно поклати глава Павел, – не се знае, емоциите ми после  могат да тръгнат в непредвидима посока.

– Когато усетя, че отново съм забравил за този ден, – изохка Слави, – изтичвам до близки супермаркет за цветя и шампанско. След това падам на колене пред нея и я моля за прошка, а тя ту се цупи, ту ми се усмихва.

– Какво да ви кажа, – приближи се един пиян човек към компанията, – от този „празник“ никаква радост и удоволствие не получавам …

Мъжете го изгледаха съчувствено, но те напълно бяха съгласни с него ….