Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:

– Кольо! Кольо! ….

От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:

– Влизай….

Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.

Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.

– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.

– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….

– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.

– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.

– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.

– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.

– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.

– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.

– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.

– Колелото така се е завъртяло, че ….

– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.

– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.

– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.

Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.

– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….

– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.

– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..

Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.

Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Вятърът загасил една свещ и се възгордял:
– Сега мога вече всичко да изгася, даже самото слънце!
Чул го един мъдър човек и си направил вятърна мелница. Мъжът се обърнал към вятъра и му казал:
– Голямо чудо, слънцето щял да изгаси! Него и нощта може да изгаси. Опитай се да спреш това колело.
Със всичката си сила човекът завъртял колелото.
Духал вятърът, отново и отново, но колелото не спирало да се върти. Напротив, колкото повече духал, толкова по-силно то се въртяло.
Така потекло брашно в чувалите на умния човек и заживял той в изобилие, но не забравял и бедните.
А вятърът и досега се опитва да спре колелото. Къде точно? Там, където има място за гордост.

Понякога хората се развиват в една и съща посока с партньора си, а друг път не.

Бонка беше беше на гости на леля си. Отдавна не бяха се виждали. Но това не беше единствената причина.

Бонка скоро претърпа катастрофа, на косъм се отърва, а край нея всички бяха мъртви. Тя имаше нужда да поговори с някого, за това отиде при леля си. След като почина майка ѝ, леля ѝ стана най-близкия човек.

– Гледам по различен начин на толкова много неща след катастрофата.

– Навярно ти е трудно и си задаваш много въпроси, – каза леля ѝ.

Намотката продължаваше да потраква, а ръцете на възрастната жена се движеха още по-бързо.

– Защо не сподели това, което те измъчва с Марин?

Бонка си бе задавала същия въпрос десетки пъти.

– Ще започне да ми обяснява колко разбираемо е това след такова травмиращо преживяване, като катастрофата, – каза тъжно Бонка, – но че ще премине. Ще ме попита как съм могла да си помисля, че има връзка с други жени. Ще каже, че за него аз съм единствената. И ще успее да ме убеди, лельо. Много го бива в това. Има готов отговор за всичко.

Колелото забави въртенето си, намотката спря да се движи.

– Ами ходихте ли на брачна консултация?

– Пробвах. Би могло да има полза, ако и Марин идваше с мен на тях, но той смята, че няма нужда от това. Според него става дума само за моята неувереност.

– Ами, ако го заплашиш с развод?

Бонка бе мислила и за това.

– Ще се изсмее и ще каже, че нямам основание за това.

– Прелюбодейството какво е?

– Ще твърди, че никога не е имало такова и че съм си въобразила някои неща. Ще каже, че след катастрофата виждам всичко в черно. Че нямам и представа какво означава един развод. Че ако знам колко лошо може да свърши всичко за мен, дори не бих си го и помислила.

– Определено не са думи на любящ съпруг.

Нищо от онова, което Марин правеше, не показваше истинска любов. Той никога не се съобразяваше с нея, не правеше жертви заради нея. Всичко бе строго програмирано. Тя е съпругата му. Следва да ѝ купуваш скъпо бельо за рождения ден, цветя за годишнината, бижута за Нова година. С това за него се изчерпавше понятието любящ съпруг.

– Но защо? – недоумяваше леля ѝ. – Какво получава той? Има любовни афери, не изпитва любов, защо тогава иска бракът ви да продължи?

Бонка се засмя горчиво.

– Защото знае, колко много получава от мен. Друга жена на моето място, особено ако е по-млада, би имала повече изисквания. Не би се примирявала с изневерите му. Нито би оставала сама в кухнята в десет и половина вечерта, за да разчиства след вечеря, когато неговата компания е била у нас на гости. А през това време Марин си сяда във фотьойла вдига на възглавничка краката си и гледа късните новини.

– О, – извика леля ѝ.

– Да знам, – тъжно се усмихна Бонка. – Положението не е завидно.

Но по някакъв начин трябваше да се разрешат нещата. И този болезнен начин на живот за Бонка, да се прекрати.

През Средновековието испанските механици са изобретили уред, който с успех се е използвал в продължение на десетилетия, за измъчване на грешниците.
Това устройство се е запазило до наши дни и редовно се използва днес.
Кое е това устройство?
Не са клади, клещи, колело, … Доста болезнено е.
Помислете малко. Малко трудно бихте се досетили.
Няма да ви измъчвам толкова много.
Ето и отговорът: етибъз ан енавиборп аз алдервс.