Бързо се спускаха през нощта с 200 мили в час. Миро бе опитен пилот. Той обичаше всяка част на тази метална двумоторна птица. Не веднъж я бе разглобявал, смазвал и сменял износените части с нови.

Независимо от положението, Миро се усмихваше и изведнъж възкликна:

– Ей, Тома, нима това не е страхотно?

Спътникът му мълчеше. Докато самолетът бързо пропадаше в облачното още не разсъмнало се небе, Тома се опитваше да си спомни всеки Библейски стих за случая, но сякаш някой бе изтрил паметта му. След това премина към изповед на всяко нещо, което неправилно бе извършил до сега в живота си.

А Миро сякаш не бе в критична ситуация. Той си подсвиркваше и си пееше, все едно караше колело в парка.

Тома погледна с копнеж през илюминатора, но бялата пелена на мъглата плътно бе обвила машината и нищо не се виждаше.

Освен мъглата през невидими пукнатини се процеждаше вледеняващ страх, който се подчертаваше невидимото и неизвестното.

Тома целия се тресеше, а в ума му страхът шептеше:

– Ами ако …. какво ще стане?

Това освободи парализираща отрова в Тома и не след дълго съмнението започна да притъпява зрението му.

Станеш ли жертва на такава атака, страхът не проявява никаква милост. Скрит в сенките на всеки възможен ъгъл, той заплашва да отрови вътрешния ти свят и външния ти баланс.

Страхът дебне уязвимия момент и след това избира ключалка, която пази сигурността ти. Щом влезе вътре, бързо се превръща в двигател на оформящата се психическа бъркотия. Прогнозата за възстановяването не е никак радостна.

Но 27 Псалм съдържа необичайно ефективен антидот:

„Господ е светлина моя и избавител мой. От кого ще се боя? Господ е сила на живота ми. От кого ще се уплаша?“

И накрая затръшваш вратата пред лицето на страха и му казваш:

– „Сърцето ми няма да се уплаши …… И тогава ще имам увереност“.

Възможно ли е сега студеното облачно време да помрачи твоите хоризонти? Тогава дай място на Господа и се отпуснете за промяната.

Бог никога не пропуска писта, когато има ужасна мъгла. Но си сложи предпазен колан, приятелю, защото кацането може да стане малко грубичко.

Той бе стар глинен съд. От употребата и времената се бе напукал. И един ден се счупи.

Взеха го и го занесоха на грънчаря да го поправи. Надяваха се, че след поправката ще може да служи още дълго време.

Майсторът го огледа. Усмихна се и го доразтроши. Намокри глината с вода. Направи я мека и гъвкава, преди да я постави на грънчарското колелото.

И тогава грънчарските ръце започнаха да извайват съда, а самият майсторът пееше и се радваше на новото зараждащото се пред очите му.

Той яко натискаше на някои места, а други едва докосваше. Добавяше още глина там, където беше нужно. Отделяше от съда там, където това би забулило и скрило истинската форма, която грънчарят искаше да му предаде.

Майсторът бързо и ловко въртеше колелото, без да изпуска глината от ръцете си. Оформяше, изглаждаше и преобразяваше. Всичко се нагласяваше и пригаждаше по неговата воля.

Накрая майсторът повдигна съда и го огледа от всички страни със сияещи очи. Сега този прибор бе неузнаваем. След като свърши огледа, грънчарят го постави на витрината за да видят славната му работа.

Човече, ти си глината в Божите ръце. Колко си податлив на якото и меко докосване на Неговата длан? Би ли позволил да те извае според Неговата воля?

Понякога за уроците в живота си плащаме много скъпо. Цената им са собствените ни грешки. А не е ли по-лесно да чуем историите на други, да се поучим от тях и да избегнем лошото?

Когато има слънце, всички без покана се втурват навън и всеки се старае, колкото може повече да вземе от топлината и светлината му.

Млади и стари крачат, усмихват се един на друг и им се иска да има много такива дни. В такова време и птичата песен е по-весела изпълнена с нежност, копнеж и много любов.

Борис вървеше гордо вдигнал глава до баща си. На тях двамата рядко им се удаваше възможност да бъдат заедно. Работата на бащата бе такава, че той по цели месеци не се прибираше в къщи.

Днешният слънчев ден бе истински празник за Борис и той бе решил да му се наслади напълно. Радостта бе изписана на лицето му, а от сърцето му бликаше любов към всичко живо наоколо.

Бащата и синът срещнаха човек в инвалидна количка, който с ръце придвижваше колелата на превозното си средство. Борис погледна с болка инвалида.

– Навярно много му е тежко, че е прикован към тази количка? –  обърна се синът към баща си.

Инвалидът чу думите на малкия, усмихна се и каза:

– Аз не съм закован за инвалидната количка. Напротив чрез нея съм свободен.

– Как така? – недоумяващо попита Борис.

– Защото ако не беше тя, щях да лежа постоянно на леглото си, нямаше да мога да изляза от стаята си и да се разхождам навън от дома си.

Борис гледаше с възторг инвалида и на свой ред му се усмихна сърдечно.

А бащата добави поучително:

– Човек се стреми да бъде свободен и за това използва всеки възможен случай. Освободеният от несгодите на недъга си, с радост се наслаждава на живота.

Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.

Скоро слънчевите лъчи щяха да победят мрака. Но сега само едно светло сияние загатваше за предстоящия триумф и ликуване.

Лило гостуваше вече цяла седмица на приятеля си Младен. Тази нощ те дълго разговаряха и неусетно осъмнаха.

Странно какво толкова бе разтревожило младите им умове?

Ето чуйте ги сами.

– Преди да видим нещо лично, го виждаме във въображението си, – каза Лило.

– И когато във въображението ни има нещо, но го няма още наяве, идва сатана и ни изкушава: „Няма смисъл толкова да се стараеш“, – засмя се Младен.

– Ако се поддадем на думите му видението ни не се реализира и преминаваме през долината на срама и огорчението, – допълни Лило.

– Животът не е непотребна руда, – възторжено размаха ръце Младен. –  Добитото желязо от тъмнината, което е изтърпяло всеки пореден удар, става ценно и полезно.

– Бог ни изпраща видение, а след това ни води в долината, за да ни доведе до съответстващия вид необходим за това видение, като ни обработва, – поклати глава Лило.

– И в тази долина много от нас падат духом и отхвърлят всички видения, – сбърчи нос Младен.

– А всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение, – плесна с ръце Лило.

– Помисли си само, колко време има в запас Бог! – Младен вдигна показалеца на лявата си ръка нагоре.

– Той никога не бърза, – констатира Лило, – а ние винаги ужасно прибързваме и се изсилваме.

– Ако ни се е открило нещо ярко и славно, ние веднага се втурваме веднага да го получим, – добави Младен.

– Но видението още не е станало реалност, – въздъхна дълбоко Лило. – Бог трябва да ни преведе през долината, през огън и вода, за да достигнем до такава състояние, че Бог да ни довери не само видението, но и истинската реалност.

– От мига, когато Бог ни е открил нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до необходимия образец, – съгласи се Младен.

– А ние отново и отново се мъчим да се изплъзнем от ръцете Му и се опитваме сами  да нагодим нещата, – подскочи Лило.

– Видението, което Бог ни разкрива, не е въздушен замък, – ставайки от леглото, Младен започна да крачи из стаята. – Бог ни показва, какви иска да ни направи.

– Тогава нека да ни постави на грънчарското колело и да ни върти, както Му е угодно, – повдигна рамене Лило.

– Бог е Бог, а ние сме си ние, но от нас ще се получи това, което сме видели във видението. – възторжено каза Младен. – За това докато дойдат нещата до край, не бива да падаме духом.

– Ако Бог ни е открил нещо, а ние се мъчим да останем в предишното си състояние, това няма да ни се отдаде, но и Бог няма да ни даде покой, – констатира Лило.

Кой знае колко още щяха да разсъждават младежите за това как видението става реалност, ако не бяха ги извикали за закуска.