Тази седмица бабата на наталия ѝ прочете приказката за Буратино. Момиченцето бе впечатлено от красотата на Малвина от илюстрациите в детската книжка и започна да разпитва баба си:

– Къде живее сега Малвина? Какво прави?

Възрастната жена уморена от настойчивите въпроси на детето обясни:

– Малвина е вече пораснала, а къде живее и какво работи не зная.

Случи се така, че лелята на Наталия трябваше да я заведе на някакъв празник. Двете се качиха в един автобус, за да отидат до там.

Лелята приготви парите и зачака кондукторката да дойде, за да купи билети. Изведнъж ги приближи изключителна на вид жена.

Тя бе на около 45-48 години с тюркоазена кожена жилетка, чийто ръбове бяха в малинов цвят. Жената имаше удължени мигли, но какви мигли само! Букет от четири сантиметрови косъмчета стърчаха извън долния и горния клепач. Те се повтаряха в интервал от пет милиметра. Жената имаше сини сенки и синя стрела до върха на главата си.

Лелята трепна, като я видя, а седящата до нея племенница радостно извика:

– Лельо, лельо, това е Малвина, това е тя! Леличко, вие сте Малвина нали? – Обърна се Наталия към непознатата жена. – Навярно в пенсия сте излезли вече, нали?

Дамата, която кой знае какви мъки бе претърпяла под ръката на майсторката, която ѝ бе нанесла грима, съвсем не очакваше, че заради козметичните манипулации върху себе си, едно малко момиченце ще я разпознае като Малвина излязла в пенсия.

Валери посети магазина за играчки заедно с дъщеря си Таня, за да ѝ избере подарък за рождения ѝ ден.

– Татко искам тази кукла. А имаме ли достатъчно пари за нея?

Валери с усмивка ѝ кимна с глава.

Таня с радост тръгна към касата, но изведнъж спря. Тя видя момче, което бе дошло в магазина с баща си. То бе облечено в износена куртка. Изглежда доизносваше дрехите на по-големия си брат.

Момчето се приближи към една видео игра и я взе, но баща му го погледна тъжно и поклати отрицателно глава:

– Нямам толкова пари.

Момчето бе много разстроено. То постави играчката обратно на мястото ѝ.

Таня прошепна на баща си:

– Татко, хайде да купим тази видео игра, – и тя протегна ръка към играта, която момчето бе пожелало.

Двамата отидоха на касата и я платиха. След това Таня прошепна нещо съвсем тихичко на касиерката, а жената само ѝ се усмихна.

Когато тъжното момче приближи касата с баща си , за да плати книжка със стикери, касиерката каза:

– Поздравления! Днес вие сте стотния ни клиент и получавате като подарък тази видео игра.

Това бе същата игра, което момчето си бе пожелало.

Когато Таня излезе от магазина с баща си, той я попита:

– Защо реши да направиш такъв подарък на съвсем непознато момче?

– Баба и дядо вчера ми казаха да си купя това, което ще ме направи най-щастлива, – отговори Таня. – И аз направих така. Ти видя ли, колко много се зарадва момчето?

Децата са много искрени, от тях трябва да вземем пример.

1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.