Вера често сядаше на пейката пред дома си. Мъжът ѝ бе починал преди три години, а децата се бяха пръснали в големите градове. Нейните самотни часове ѝ се струваха още по-дълги. Времето за нея сякаш не се движеше, защото тя не усещаше живот край себе си.

Този следобед пак бе седнала на пейката, когато до нея се приближи млад мъж. Той ѝ се усмихна и каза:

– Аз съм Влади, мога ли да поседя малко при вас на пейката?

Вера кимна с глава.

– Заповядайте, тази пейка не е само за мен.

Двамата се заговориха. Тя му разказа за починалия си мъж, за вече порасналите си деца.

– А децата ви идват ли на гости?  – попита Влади.

– Когато имат възможност. Всеки от тях е много заангажиран. Нали разбирате, работа, деца, ….-  тя се радваше за тях, но се чувстваше самотна и изоставена. – Вече не съм нужна на никого. Кога остарях толкова много?

Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя сподави риданията си и смело вдигна глава нагоре.

– Не ми обръщайте внимание. Приказвам като луда. Моля да ме извините. И аз не знам какви ги говоря.

– Няма защо да се извинявате, на ваше място всеки би се чувствал така, – каза Влади, – но мисля, че грешите относно себе си.

Вера го зяпна учудено. Тя започна да се съмнява, че е чула добре. Какво искаше да каже този младок?

– Вие казахте, че „вече не сте нужна на никого“, но аз не съм съгласен със вас.

– Господине, – каза Вера малко раздразнено, – аз съм само една старица. Бих желала да доживея дните си, без да преча на ония, които имат работа в този живот.

– Вие съвсем не сте стара. И кой ви е дал правото да мислите, че няма какво да правите в този живот, а нима няма какво да му предложите?

– Обективно погледнато, – отговори Вера, – съпругът ми почина, децата си имат свой живот. Нали все някой ден идва края на всичко и старите трябва да отстъпят място на младите? Просто чувствам, че моето време е изтекло.

– Чували ли сте за Харлан Сандърс?

Вера поклати глава.

– На 65 години той взел една семейна рецепта за пържено пиле и отворил верига от ресторанти, в които да го сервират. Целият му капитал в началото се състоял само пенсията му, а тя не била много голяма.

– На 65 години? Чудесно постижение! – възкликна Вера.

– Ами Бенджамин Франклин, който изобретил бифокалните лещи, когато е бил на 78 години, – продължи Влади. – Уинстън Чърчил на същата възраст е написал книга, с която печели Нобелова награда за литература. Нелсън Мандела става президент на Южна Африка на 75 години, като голяма част от тях е прекарал по местните затвори.

Тези множество факти изненадваха и озадачаваха Вера. Но Влади не прекъсна потока от примери:

– На 77 години Игор Стравински все още е изнасял концерти. Ана Мери Робъртсън открива таланта си на художничка в преклонна възраст и на 90 години е продала първата си картина. Микеланджало е бил на 72 години преди да започне работата си по базиликата на „Свети Петър“. Да продължавам ли още?

– Само че …, – лицето на Вера помръкна.

– Какво само че? – подкани я Влади

– За всичките тези години не бях оставала сама, – малко като оправдание прозвучаха думите на Вера. – И сега изглежда преживявам едни от най-лошите си дни в живота.

– Много от скритите таланти  в нас не остават открити, защото не ги търсим, – започна настъпателно Влади. – Всяка надежда ни изглежда авантюристична. Вие все още сте жива….

– Да, жива съм, но какво от това, – изпъшка Вера.

– Щом сте жива тук на тази земя, значи не сте довършили това, което е трябвало да правите. Целта на вашия живот все още не е постигната, а това означава, че най-добрата част от живота ви все още ви предстои. Ще имате срещи с хора, които да учите и на които да помагате. Те се нуждаят от вашата любов и подкрепа.

– Да прав сте, – каза Вера. – Странното е, че до сега не съм се замисляла за това.

Усмивка грейна на лицето ѝ, а погледа ѝ се зарея в далечината. Когато се обърна, за да благодари на Влади, него го нямаше, но тя вече знаеше какво да прави.

Елена и Радко живееха високо в планината. Те бяха двама възрастни хора, които се наслаждаваха на мира и спокойствието, които им предлагаха горите наоколо с пълни шепи.

На това място много рядко идваха посетители. Понякога се отбиваха близки и познати, но това не се случваше много често.

Един ден някой почука на вратата им.

– Ще ида да видя кой е, – каза Радко на жена си, която чистеше зеленчуци в кухнята.

Той излезе на вън и се забави доста, но когато се върна радостно връхлетя в кухнята.

– Ели, ела! Това непременно трябва да видиш.

Тя избърса ръцете и в престилката и последва мъжа си.

Пред къщата двама мъже разтоварваха някакви сандъци. Радко приближи до един от сандъците и махна капака му.

– Ела и виж, – обърна се той към жена си, – Те се върнаха отново при теб.

Тя пристъпи напред и надникна. Земята под краката ѝ се залюля, имаше чувството, че ще припадне. Протегна ръка и извади книга с твърда подвързия.

– Върнали са ми книгите, – едва не извика Елена.

– Да, това са твоите книги, – възторжено протегна ръце Радко към тях.

– Какво се е случило? – недоумяваше Елена.

Преди години ѝ бяха забранили да пише, защото се бе противопоставила срещу унищожаването на природата и животните. В книгите си разкриваше корупцията и алчността на определени хора, които бяха готови за пари да унищожат хиляди декари гори, да отровят всичко  край морето, само и само за да задоволят собствените си интереси.

На тези хора не им харесваше критиката ѝ и те забраниха книгите ѝ, отнеха ѝ ръкописите, а сега ѝ връщаха всичко. Каква бе станало?

Мислите на Елена я върнаха назад. Тя си спомни един окървавен младеж, който преследваха банда мошеници, готови да го обвинят в неща, които не беше извършил. Тогава го бяха скрили с Радко и му бяха помогнали да избяга.

Когато разтовариха и последния сандък един от мъжете се приближи и попита:

– Вие ли сте Елена Христозова?

Елена кимна притеснено с глава.

– Това е за вас – и ѝ подаде плик. – Желаем ви приятен ден.

Елена с разтреперани ръце отвори плика. Там имаше малка бележка. В нея пишеше:

„Елена, едно запомни, писателят, който живее в теб не бива да умира. Енчо“.

Очите ѝ се изпълниха със сълзи. Тя ги избърса с престилката си и прошепна:

– Бъди сигурен, Енчо, …. няма да умре.

Давидов беше странен учител. Обичаше да се шегува и да пуска остроумия за какво ли не. Лошо бе ако, попаднеш като герой във веселите му истории, които използва в час, за да илюстрира по ясно нещата.

Веднъж в час по вероучение Давидов обясняваше на учениците си следното:

– Да направиш като Валаам, означава проклятието да се обърне в благословение. Например, когато министърът е казал пред парламента, че евреите са изключително непреклонен и упорит народ, е постъпил като Валаам.

Господин Давидов обичаше да изпълва уроците си с духовитости, които никак не бяха забавни.

Най-често за мишена на шегите и остроумията си вземаше собствената си съпруга.

Например, когато искаше да илюстрира пасажа от Трета книга на царете за бичовете и скорпионите казваше:

– Скорпионите са сто пъти по-лоши от боя с бич. Аз тук ви наказвам с бич, но жена ми в къщи ме измъчва със скорпиони.

Веднъж той обясняваше мястото от Еклесиаст, където се казва: „…шумът на тръните под котела“:

– Иначе казано, когато жена ми се мъчи да пее.

Хубаво е човек да се шегува и иронизира нещата, но тези истории на Давидов дотягаха на учениците и те изобщо не го слушаха. Запомняха остроумията му, но не бяха съгласни с мишените, които използваше. Особено, когато ставаше въпрос за жена му.

Тя бе добра жена. И нямаше човек в селището, на когото да не е помогнала. За това Давидов си бе спечелил неприязън и враждебност от страна на учениците.

В началото изкушението беше слабо и въздържано. То едва се осмеляваше да намекне, какво точно цели. Но постепенно набра смелост и стана по-изразено.

Прокрадна се към Тони. Дръпна го по пръстите на краката и погъделичка дланите на ръцете му. Нагло посегна към него и безсрамно го потегли за ръкава.

Изкушението е като кихането. Започва от нищо. От неясно неприятно усещане в носа и до толкава се разраства, че е невъзможно да го спреш.

Отпърво изкушението караше Тони невинно да провери обстановката. От там премина към неопределено вълнение. И преди Тони да се осъзнае, изцяло го завладя.

Това е като при включване на печката, отначало реотаните греят едва едва, а после заблестяват ярко и пламват яростно и гневно.

Изведнъж Тони се изпълни с безразсъдство и започна да мисли лекомислено: „Че какво толкова? Защо пък не? Какво лошо ще стане?“

Такива бяха смътните, но властни и необуздани мисли, които изплуваха в главата на Тони.

Те го увещаваха:

– Хайде, защо пък не?

– Само ще се приближа, и ще го гледам, даже няма да го докосвам, – каза тихичко Тони. – Какво ще му стане ако го докосна …. Аз само лекичко. Нали е опаковано, няма да го повредя като го пипна.

Тони допря ръка до пакета. Усети, че е твърд и студен. Повдигна го леко. Тежеше колкото една книга.

– Е, сега вече край! – Тони дръпна ръцете си като опарен. – Нали го пипнах, стига толкова.

Тони очакваше, че щом изкушението е получило своето, трябва да го остави намира. Но не, като глутница кучета надушила прясна кръв и опила се от нея, изкушението го връхлетя с още по-голяма сила:

– Но ти не знаеш какво точно има вътре. Развий го и виж. После пак ще го опаковаш, както си беше ……

Ръцете на Тони започнаха да приближаваха пакета и силно се тресяха …..още малко и щеше да види какво има вътре.

Външната врата силно тропна, родителите му се прибраха ……

Тони прибра ръцете си в джобовете и се усмихна.

„Добре стана така, – помисли си той. – Ако бях го отворил, какво щях да кажа на родителите си“?

В една от иракските джамии се съхранява Коран, който е написан с кръвта на Саддам Хюсеин.

Книгата е писана в продължение на две години и е била демонстрирана през 2000 година.

Бившият диктатор е дал 27 литра кръв за написването ѝ.

След смъртта на Хюсеин, иракските власти и религиозни водачи не могат да решат какво да прави с този Корана.

От една страна, да се напише такава книга с кръв е забранено. Това действие веднага бе осъдено от мюсюлманите на другите арабски страни.

От друга страна Коранът е свещена книга и не може по никакъв начин да се унищожи, защото това е забранено.
Тази книга носи името „Кървавият Коран“.