В американската столица много по-рано е започнал фестивала на цъфтенето на вишните. Причината за това, е че дърветата са цъфнали по-рано от обичайното.

Основната част на фестивала се провежда на алеята на сакурата около басейна на Tidal близо до мемориала на  Джеферсън.

Хората излизат на улиците на столицата, за да се полюбуват на цъфналите вишни.

Този фестивал се провежда всяка година през април и привлича милиони туристи. В рамките на празника се провежда конкурс за красота, пускат се балони, маршируващи оркестри изнасят концерти, има изпълнения на известни личности и много други прояви. Фестивалът продължава четири седмици.

Честването на този празник е свързан с отбелязването на дружбата между САЩ и Япония. През 1912 г. Озаки Юкио, кмет на Токио, е подарил три хиляди дръвчета сакура на окръг Колумбия. От тогава всяка година се провежда традиционен фестивал на цъфтенето на вишните.

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.

Беше вече след полунощ, когато в пицарията се получи последната поръчка.. Всички доставчици си бяха тръгнали вече и собственикът на заведението Данаил реши:

– Ще им я занеса и без това са ми по път към дома.

Когато приближи до вратата на къщата, където очакваха поръчката, бе заобиколен от четирима бандити.

Хулиганите се надявали да ограбят някой мършав студент, но този път късметът не бе на тяхна страна.

Доставчикът на пица се оказал 250 килограмовият полузащитник на националния хокеен състав. Сега кмет на този град, развиващ свой малък бизнес.

Те не биха могли да се справят с Данаил, но един от тях успя да вземе кошницата и хукна да бяга.

Собственикът на пицарията се качи в колата си, позвъни в полицията и започна да преследва крадеца до близкия склад, където той поиска да се скрие.

Полицаите вече бе на път и арестува трима от тях. Четвъртият успя да избяга.

Това не било първото престъпление, което бяха извършили тези младежи. Скоро полицията откри колата на престъпниците. В нея бяха намерени следи от кръв на човек, който скоро бе убит.

Данаил бе щастлив:

– Радвам се, че сам отидох на този адрес и не поставих под заплаха свой служител.

– Данаил бе единствения човек, които не се разтрепера в такива минути, – засмя се офицер Павлов от полицията. – Престъпниците очакваха да срещнат слабичък студент, а се натъкнаха на такава голяма грамада.

Властите в Ню Йорк са опростили законодателството относно емигрантите, които искат да получат лиценз за работа като таксиметрови шофьори. По-специално, те няма да държат изпит по английски език.

От сега нататък, за да получи лиценз да работи като таксиметров шофьор, всеки желаещ може да премине тест на различни езици по негов избор.

Съответният закон бил одобрен от Общинския съвет през април и подписан от кмета на Бил де Бласио, след което той официално е влязъл в сила.

Целта е да се даде възможност, да се занимават с платени превози, на по-голям брой граждани, в това число и на емигрантите.

По този начин нюйоркските чиновници се стремят да изравнят възможностите на шофьорите, използващи популярното приложение за заработка с техните колеги, имащи лиценз за таксиметрови шофьори.

Възрастните хора преживяват много трудно и това не е само заради малките им пенсии. Често са подложени на тормоз от свои и напълно непознати.

Бай Наско имаше две дъщери, но те се бяха задомили надалече в големите градове на страната. Често го навестяваха. Но колкото и да го викаха, да поживее при тях, той все казваше:

– Тук съм се родил и тук ще умра. Ако искам да вида големия град, ще се кача на автобуса, ще ида в града, ще напазарувам, ще видя други хора и ще се прибера в къщи.

Той не стоеше на едно място, все шеташе, поправяше нещо, натъкмяваше, приспособяваше.

Разговаряше с комшиите и с хората, които срещаше в селото. Обменяше информация с тях и сам я разнасяше в селото неволно.

– Знаеш ли какво се е случило с Кирил часовникаря тази нощ? – попита го Крум.

– Какво е станало? – попита бай Наско. – Пред тях видях линейка.

– Някакви младоци го нападнали нощес, – тъжно поклати глава Крум.

– Пак ли циганите, – разтревожено попита бай Наско.

– Какви ти цигани, един от тях е бил синът на бившия кмет.

– И какво са искали от Кирил? – попита Бай Наско.

– Пари, – махна с ръка Крум. – пребили него и жена му. Цялото ми лице е било в кръв.

– От къде са били сигурни, че има пари? – попита бай Наско.

– Ами давал на заеми, помагал на този,  на онзи и го надушили, – обади се Начко.

– Колко са му взели? – попита Дако, който прибираше овцете си.

– Шест хиляди и някакви златни и сребърни накити, – каза Крум.

– Хванали ли са ги? – попита бай Наско.

– Хванали са ги, защото един от тях е бил много умен и се е обадил по телефона си и по това са ги хванали. Но няма да ги държат много, – каза Крум.

– Нали са покровителствани от някой, други са чеда на шефове, бързо ще ги отърват, нали бащите им ще платят, – каза Начко.

– А кой ще плати и върне здравето на Кирил? – попита Дако.

– Дори и да го повъзтановят, след такъв бой, ще бъде половин човек, – въздъхна бай Наско.

– Няма радост  в старините ни…., – тъжно заключи Начко.