Знаете ли защо Божието Слово и заповедите, които Бог ни дава не са тежки и не ни угнетяват? Защото всичко, което Той ни казва е за наше добро.

Бог знае какво ни е нужно за живота в сегашния жесток и враждебен век.

Хората в този свят не могат да ни кажат как да живеем живот на победа, но Бог знае как можем да успеем и в най-нетърпимите и лоши условия.

Ако следваме Неговите заповеди и се наставляваме в Словото Му, ние също ще знаем това.

Една от заповедите, която Бог ни е дал е да обичаме и да прощаваме на другите, както и Бог е простил на нас.

Това не е тежка заповед, защото тя е ключа към нашата свобода. Ако можем да ходим в любов, която е излята в нашите сърца, ние ще бъдем радостни всеки ден.

Без любов няма радост, а радостта в Господа е нашата сила.

Не се сърдете, когато Бог ви наставлява. Не считайте Неговият път за бреме. Радвайте се. Позволете му да ви доведе до победа!

Ако на ден се ядат по-голямо количество виолетови картофи, то може да се намали риска от развитие на рак. Това твърдят сътрудниците на Индийския селскостопански изследователски институт.

Именно във виолетовите картофи се съдържат специални съединения, които помагат за убиването на раковите стволови клетки на дебелото черво.

Също така, тези съединения не позволяват раковите клетки да се делят и да се разпространяват в целия организъм.

Стволовите клетки са ключът на живот, не само за здравето на тялото, но също така и за тумори. Следователно, важно е да се унищожат ракови стволови клетки.

Учените опекли виолетови картофи и забелязали, че независимо от термичната обработка, в продукта са се съхранили противораковите свойства.

След това учените отделили от картофите екстракт и с него обработили раковите стволови клетки. Резултатът поразил специалистите. Екстрактът не давал на клетките да растат и ги убивал.

След експеримента, в лаборатория учените са тествали екстракта при мишки с рак. В живите организми екстрактът е успял да преодолее рака.

Известно е, че в списъка на активните съединения от екстракта са  антоцианини, хлорогенова киселина, и устойчиво нишесте. Последното, по-специално задържа растежа на раковите клетки.

Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

Минаха през втората врата, която не пропускаше вода и влязоха в помещение, където някога са били резервоарите с въздух на подводницата.

Самите резервоари бяха извадени. На тяхно място беше поставено ново оборудване, две табла с шайби и ключове, и бюро с компютър.

По-нататък се намираше помещение с уред за телепортиране, поне така предполагаха тримата приятели, които бяха нахлули в тази тайна „обител“.

Хари се засмя, когато видя варел със синкава течност, която много приличаше на маслото, което се появяваше тайнствено в чантата,  на определени интервали от време.

Варелът беше свързан с часовник и тръби, които завършваха в кръгъл съд на пода.

– Е сега вече знаем от къде идва загадъчното маслото, което пълни кожената чанта, която намерихме в изоставената сграда, – каза Станислав.

– Как ли работи това нещо? – попита Светослава, като внимателно разглеждаше всички прибори, тръби и инструменти.

– Не съм достатъчно умен, за да мога да ти обясня това, – засмя се Хари.

– Учудващо е, че такова нещо изобщо работи, – продължаваше да оглежда целият механизъм Светослав.

– Това е научно постижение, което ще промени бъдещето на транспорта като цяло, – подхвърли Станислав.

Хари пристъпи към часовника и го пренастрои, така че загадъчното масло да се появява два часа по-рано.

– Ей, какво правиш? – развика се Станислав.

– Изпращам съобщение на Венци, Мира и Наско, че сме открили източника на тайнственото масло, – засмя се Светослав.

Венци, Мира и Наско бяха другите трима ентусиасти, който се бяха заели да разгадаят тайната на появяващото се масло в чантата.

Тримата приятели Хари, Станислав и Светослав бяха открили тайнствения източник, но не знаеха още как работи. Техническите умения и знания, които притежаваха, не бяха достатъчни, за да разгадаят, как работи това чудо.