Чувам шумоленето на листата. Виждам как пожълтелите падат и застилат земята като килим. Есента изпълва всичко с мъгла, а пътя с локви.

Природата сякаш е замряла и се готви да издъхне.

През гъстите оловни облаци слънцето едва пробива. То осветява суровия свят на есента, затопля едва- едва, почти неуловимо.

Вятърът духа озлобено, закрива небето с мрачни облаци и над цялата земя полъхва студенина.

Скоро зимата ще постели своите ледени килими. Животът ще затихне. Сякаш всичко е умъртвено.

Ще мине февруари и ярка светлина ще разкъса сивотата в небето. Ще подухне топъл вятър. Дърветата отново ще се раззеленеят, тревата ще надникне изпод земята. Цветята щастливи ще разтворят чашките си, за да поемат светлината и топлината, които толкова време са им липсвали.

Всичко пее и ликува. Бог твори чудеса. Не възкръсна ли Той и нашите сърца през тези дни, не ни ли дари нова надежда. Да възкръснеш от мъртвилото сграбчило в лапите си този покварен свят е прекрасно. Бог възкресява всичко напролет, Той възкресява и нас, колко по мили сме му ние …

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Ние обичаме да гледаме театър не само защото е забавно, но поради някаква наша вътрешна необходимост. Работата е там, че ние всички сме, кой повече, кой по-малко, актьори. Затова е тая голяма любов към сцената. Затова на всеки актьор гледаме като на свой човек.
В живота най-лесно успяват ония от нас, които са по природата дарени с по-голям талант за преобразяване. Велик талант! На такъв човек пътят в живота му е постлан с килими.
И обратно, колкото по-слабо си дарен с тоя дар, толкова по-мъчен за тебе е животът и толкова по-безинтересен ставаш за хората. Не очаквай никакъв успех в живота при подобни условия.
Да можеше да се извади нещичко от тоя дар от някой друг, който го притежава в по-широки размери или някак да се впръсне в теб от него. Какво ли не би дал за тая операция?!
Целият човешки животили онова, което наричат „борба“, е едно непрекъснато артистично състезание, един открит сценичен дебют.

Една жена се оплаквала на мъжа си:
– Не мога повече да живея така! Моите отговорности са огромни планини, които не мога да помръдна. Сутрин трябва да те будя, да давам нареждане във стопанството, да гледам децата, да почиствам килимите, да ходя на пазара за покупки, а вечер да готвя любимото ти ядене.
Мъжът раздразнено казал:
– Какво тук е необичайно? Всички жени правят това, което правиш и ти. Защо се оплаква? Когато аз съм на работа, ти си седиш в къщи.
– О, – продължила да се оплаква жената, – ако можеше поне малко да ми помогнеш.
Мъжът съжалил жена си и двамата стигнали до следното компромисно решение. Жената ще отговаря за всичко, което става в дома им, а мъжа за всичко, което е отвън.  След такова разпределение на отговорностите, мъжът и жената известно време живели мирно без да се карат.
Един ден мъжът седял с приятелите си след пазаруване. Изведнъж  се появил съседа им и развълнувано закрещял:
– Бягай скоро в къщи. Домът ти гори.
Мъжът стоял невъзмутимо и хладнокръвно попитал:
– А как гори къщата отвън или отвътре?
– Отвътре, – отговорил съседа.
– Е, в този случай това не е моя работа, аз съм отговорен само за това, което се случва навън.

Символ на Брашов заедно със сградата на кметството е черната църква. Трудно е да се оцени значението й за града. Тя е строена почти сто години 1395-1377 г. Годината на завършването е издълбана на дървената врата от южната страна така – MCCCCLXXVII.
Преди това на същото място е бил храм от втората половина на XIII в., образец на романската архитектура.
До XVII век тази църква се е наричала Света Богородица, но през 1689 г. избухнал пожар, който променил не само името й, но и външният облик на тази забележителност.
Доста неща са били разрушени, а възстановяването й е отнело почти век. Църквата не само е била реставрирана, но и разширена. Трябва да се отдаде дължимото на местните жители. Те са успели да създадат една от най-големите готически постройки в Югоизточна Европа. Дължината на зданието е 89 метра, ширината 38 метра, а височината без камбаната 65 метра.
На южната страна е монтиран паметник на германския мислител Йоханес Контерус, на който се преписва първото богослужение в тази църква на немски език. На този проповедник принадлежи идеята за написване на историята на страната на стените на църквата, но до наши дни нищо не е оцеляло от този труд.
В самия храм може да се види колекция на ориенталски килими от XV-XVII век., на брой 119 екземпляра. Най-старият датира от 1691г.
Най-голямата забележителност на черната църква е камбаната, тежаща 6 тона. С нея е свързана загадъчна история.
През 1590 година, камбаната започнала да бие от само себе си, малко преди да започне силното земетресение тогава.
Църквата е известна и със своя орган. Всеки може да оцени звука му, излизащ от 3993 тръби на някой от концертите, които се провеждат там.