Ема изобщо не сваляще поглед от съпруга си. Болезнено желаеше да привлече вниманието му, но не притежаваше умението да го увлича и запленява. Ема не знаеше как да го прикани да разкаже за нещата, които не знаеше. Тя присвиваше леко устни, щом той започнеше да говори за някоя жена. Неодобрително свеждаше поглед, когато той  споменаваше името на съседката. Не изгаряше от желание да чуе някоя новина за нея.

Може би съпругът ѝ при първата им среща е бил привлечен от непокварената свежест на Ема. Била е младо момиче, което не се бе сблъсквало с интриги, клюки, издигане в кариерата, …. Тя имаше големи сини очи и нещо, което другите нямаха – искреност и вярност. Но сега всичките ѝ добродетели бяха недостатъци за Борис.

Той се нуждаеше от съпруга, която може да долявя посоката на промените, да пригажда стила си към господстващата мода, да бди над него и да го предпазва. Искаше съпругата му да разбира бързо и да умее да се приспособява към всяка компания.

Вместо това, Ема беше обременена жена, която в суетата си, беше готова да обиди всеки, който не ѝ допадаше.

А съседките клюкарстваха зад гърба ѝ:

– Никога няма да има дете, ако не се постарае поне малко пред него, – усмихваше се предизвикателно Кера.

– Какво иска от него; – тръсваше русата си грива Елеонора.-  Той е толкова чаровен и красив мъж.

– Не може да му прости, че го е видяла с Дора под ръка, – отбеляза Милка. – Нали е прекалено амбициозен, подмазвал се е, за да се издигне, а тя не го разбра.

– Познавах баща му и дядо му, – подзе баба Мара. – Те бяха много амбициозни и алчни. За тях желанието да притежават много и да имат неограничена власт, е стимул за издигане.

– Понякога я съжалявам, – каза тъжно Надя. – Тя иска да живее по-скромен живот, но лошото е, че изисква от него да харесва същото.

– Тогава е трябвало да вземе по-скромен и не толкова амбициозен мъж, – подскочи Кера.

– Той няма да се примири с незначително бъдеще, – каза баба Мара. –  Никога няма да допусне, тя да застане на пътя му

– Тя ще го принизи ако може, – с въздишка каза Елеонора.

– Не и тя, – поклати глава Ангелина.

Каквото и да говореха за нея, Ема се чувстваше нещастна. Тя обичаше, но беше отхвърлена. Бе станала жертва на амбициите на един мъж. На Борис му трябваха много пари, а баща ѝ ги имаше….. Жалко за бляновете и мечтите ѝ. Щастието, семейството и децата се бяха превърнали в химера ……

Ти порастваш, правиш кариера, създаваш семейство. Мислиш, че всичко си постигнал сам и все пак … идва момент, когато осъзнаваш, на колко много хора си задължен за успехите си.
Не става дума само за благодарност, а за това, че хората са свързани един със друг, те си взаимодействат.
Осъзнавайки това по друг начин започваш да гледаш на околните, на родителите, учителите….
Вероятно виждаш, че твоето поведение към хората около теб е модел на взаимоотношения, които си възприел от родителите си. Ти не веднъж си ги виждал как разговарят на улицата, в магазина, на бензиностанцията и неволно ги имитираш, но по свой начин.
И един ден осъзнаваш, че децата ти ще копират твоите действия. Ясно е, че и най-добрия родител, не винаги действа по правилния начин. Оправдавайки се с умора, недостиг на сили, болест, изключва дадено искане на детето или изобщо не му обръща внимание…., а после?
Такъв момент остава като неприятен спомен за детето през дългите години на съществуването му. То се мъчи да го забрави, но колкото е по-неприятен, толкова по-дълбоко се врязва в паметта му.
Как ли ще ни запомнят нашите деца?

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Барон Карл Фридрих Иероним фон Мюнхаузен е бил напълно реална личност живял 1720-1797 г. То бил потомък на нижнесаксонския род Мюнхаузен.
На 17-годишна възраст заминал от немския град Боденвердер за Русия, за да стане паж. След това започнал кариера в армията и достигнал до званието ротмистър, след което се върнал в Германия.
От 1752 г. до края на живота си живял в Бондервердер. Общувал предимно със съседите си, които разказвали удивителни ловджийски истории и за приключенията си в Русия.
Тези истории, а също преписаните на барона преживелици, помогнали да се появи барон Мюнхаузен като литературен герой.

Един неприятен куриоз съпътствал Матеус преди следващия велик знаменателем момент в кариерата му.
През 1984 г. Матеус преминавал от „Борусия“ в „Бавария“ и предстоящия преход е бил известен много преди края на сезона.
Именно тези два клуба са станали съперници във финала на турнира за Купата.
По време на играта не бил излъчен победител. Резултата бил 1:1 и трябвало да се бият серии от дузпи.
От „Борусия“ пропуснали една от дузпите. И кой не забил във вратата решаващият 11-метров удар? Като по поръчка – Матеус. Той все още бил щатен футболист на „Борусия“.
Тази история се оказала много неприятна, въпреки че никой открито не го обвинил в желание да угоди на новите си работодатели.