Имало едно време един гарван. Но той искал да стане бял на цвят. Видял как жените се пудрят и решил да опита, и той като тях.

Гарванът се овъргалял в пудрата, но прахът не се задържали върху гладките му черни пера.

След това той отлетял до една локва и намазал перата си с кал. Но крилете му толкова натежали, че не могъл да излети и прасето едва не го смачкало.

Останалите гарвани започнали да му се смеят, но той не се отказал от желанието си да стане бял.

Накрая успял да се промъкне през прозореца на една мелница и добре се овъргалял в един чувал с брашно.

Когато си тръгнал от мелницата бил толкова бял, колкото си мечтаел.

– Вижте ме! – започнал да се хвали на другите гарвани. – Каква окраска имам! Какъв изискан цвят! Това много се различава от вашето глупаво черно.

Гарванът навирил човка и полетял, но се ударил в стената на мелницата.

Чуло се „туп“, а после „пляс“ и той паднал във вира зад мелницата.

Пляскал отчаяно с криле и едва успял да се спаси.

Когато излязъл на брега бил толкова черен, колкото и преди.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.

В некропола, в Долината на царете е била открита варовикова камера.

В нея са открити 28 огромни съда и 7 гроба, всеки от които е внимателно запечатан.

Интересното е, че останки от телата не били открити в нито един ковчег.

Огромните съдове и гробовете били запълнени с парчета от керамика, камъни, кал, плат, дърво и прах, използвани при мумифицирането.

Защо е направено всичко това, за сега си остава загадка.

Един пастир бил много горд и честолюбив. Той гледал винаги да се покаже и изисквал към себе си специално уважение и почест.

Веднъж тръгнал да посещава членовете на църквата си. Отишъл при една възрастна християнка. Когато го видяла, тя му казала:

– Заповядайте, влезте и седнете!

Пастирът очаквал многословен и възторжен прием. Обикновеното отношение на старата жена засегнало гордостта му и той важно казал:

– Нима не знаете, че аз съм пастир? Като служител Христов, дойдох да поговоря с вас. Аз се грижа за спасението на душа ви.

– Ако наистина сте служител на Исус Христос, тогава трябва да бъдете като Него кротък и смирен, – казала старицата.

Пастирът се сконфузил, разговорът съвсем не потръгнал и той си тръгнал. Грижейки се за душите на хората, той бе забравил своята, която бе дълбоко затънала в калта на егоизма, честолюбието и гордостта.

Любовта на човек към себе си, без любов към Бога, ближния, брат и враг, го обрича на вечна изолация.
Честолюбието е стремеж за добиване на по-високо о почетно положение, жажда за известност и слава.

Както ръждата разяжда желязото, така честолюбието съсипва сърцето на човека. Не е достоен за честта този, който я търси.

Гордостта е майка на пороците. Тя винаги е нещастна, а смирението е винаги благополучно и безопасно.
Пастирът е брат в Христа. Когато говори пред членовете на църквата, той е слуга на Бога. Там, където отсъства разбиране за братско равноправие и братолюбие, пастирът не може да избегне поражението.

Пастирът е призван да изявява Исус Христос.

В Евангелието от Йоан се разказва как Исус възстановил зрението на един сляп човек, намазвайки очите му с кал, а след това го изпратил да си измие очите в Къпалнята в Силоам.

Този басейн бил основен воден резервоар в Ерусалим по времето на Стария завет, но бил разрушен от нашественици няколко века преди раждането на Исус.

По-късно бил възстановен, но нямало нито едно свидетелство, за това, че той е съществувал през 1-ви век.
Въпреки това Къпалнята в Силоам е била намерена там където тя се споменава в Евангелието на Йоан.

През 2004 г. работниците, които се опитвали да възстановят повредената канализация, открили стъпала, водещи до басейна.

Археолозите разкопали мястото и намерили басейн с дължина около 69 метра.

Възможно е басейна да е използван за ритуално къпане, плуване или е осигурявал града с прясна вода.