Милена бе работила в една фирма дълги години. Там имаше успех и много я харесваха. Работата ѝ се ценеше.

Веднъж нейното място бе заето от племенницата на някакъв нов член на управителния борд. Това я огорчи, но тя реши с нищо да не го показва. Несправедливо постъпваха спрямо нея, но тя не искаше да отвръща със същото.

На Милена нищо друго не ѝ оставаше, освен да си прибере нещата и да си тръгне.

Преди окончателно да потегли към дома, тя почисти компютъра, на който толкова време бе работила. разтреби кабинета. Подреди лавиците и дори остави моливите идеално подострени.

Написа упътвания с някои ценни съвети, на тази която ще я замести.

А на останалите каза:

– Благодаря ви за помощта и съдействието, което ми оказвахте в съвместната ни работа.

– Защо направи всичко това за тях, след като те гонят без причина? – попита я  една нейна колежка. – Нима смяташ, че някой ще ти благодари за това или ще е потупа по рамото? Това са безскрупулни хора, които са готови да те смачкат, щом могат да завържат по-добра сделка.

– Искам името ми да се свързва с добри неща, – засмя се Милена. – Намирам за уместно да отдам любовта, която дълго време чувствах на това място.

Колко е трудно, но същевременно и хубаво в моменти на връждебност, да показваме любов и милост към всички хора.

Когато човек реши да прости, вместо да отговори с гняв, Бог му дарява мир.

Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.

Петър Николаев бе вложил всичките си пари в малък бизнес, който бе на крачка от проваляне.

При него работеше Антоанета или Тони, както всички я наричаха. Тя се грижеше за малък магазин, където изпълняваше всички функции, от отчет на стоките до почистване на магазина.

Тони бе бременна, а в къщи я чакаха двамата ѝ осем месечни близнаци. Бременната жена работеше на две места, за да изхранва семейството си, което едва свързваше двата края.

Нощно време тя доработеше като сервитьорка за няколко часа в един ресторант. Парите, които получаваше от двете места, едва стигаха за оцеляването на семейството ѝ.

Тони скоро щеше да излезе по майчинство. Николаев реши да ѝ помогне, за това я покани, на разговор в кабинета си.

– Много съм доволен от работата ви, – каза Николов, – за това реших да ви помогна. Ще наема още няколко човека в магазина, които да ви помагат, но на вас оставам директния контрол в него. Освен това ви увеличавам тройно заплатата, която сте получавали до сега при мен и ще ви изплащам шест месеца заплата малко преди и след като родите.

– Много ви благодаря, – каза развълнувано Тони.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Това означава много за мен, – разплака се тя. – Да живея знаейки, че ще имам заплата и осен това сега, когато съм в такова положение, ще има помощ в магазина …. Много ви благодаря.

Николов кротко обясни:

– Това не е благотворителност, а грижа за предан и отговорен работник. Такива съвестни работници, като вас, Тони, трябва да се пазят. За това реших да се погрижа за вас и вашето здраве. Вие сте ценен работник за мен.

Това е един прекрасен пример, как предприемач трябва да цени своите служители, така че съвестните и отговорни работници да не се чувстват небрежно изхвърлени от местата си, когато не могат да бъдат на работните си места.

Трудно поносими бури, изтощителна горещина, опасни насекоми, разнасящи зараза, всичко това не спряло Агата Кристи, която си пригаждала да пише, седейки в някоя палатка или сложила лист хартия върху някой камък.

Много от нейните романи през 40-50 години не били написани в топлия и уютен кабинет, а при походни условия.

Нещо повече, тя не само е придружавала съпруга си и е писала романи по време на спиранията в археологическите походи, но е имала и свой особен принос в развитието на археологията по това време.

Едно от откритията на Агата Кристи бил портретът на древната Мона Лиза от слонова кост, която тя лично е спасила от напукване.

Благодарение на усилията ѝ и способността ѝ да измисля нещо ново, тази находка била спасена от смърт и била предадена в един от музеите като важен исторически експонат.

Тази Мона Лиза по това време била на 2600 години.

Агата Кристи не се смущавала от такива битови неуредици, като течащ покрив или вана с жаби, за това станала една от добре тренираните участници в експедицията на река Тигър.

Жално мяукане се разнасяше пред вратата на кабинета. Първа го чу Надя Стоилова. Тя бе отскоро стажант в полицията.

– Какво е това? – заслуша се внимателно Надя. – Прилича ми на мяукане на котка.

Когато отвори вратата Надя видя мяукаща красива сива котка на черни райета и бяло на коремчето.

– От къде се взе тази котка? – недоумяваше Надя. – На входа е инсталиран домофон, но от там едва ли се е провряла.

– Истински диверсант.

– Преминала е през стената.

Всички се смееха, но никой не можа да разбере как тази котка се бе промъкнала в полицията.

Но това не променяше факта, че „космат нарушител“ бе проникнал вътре при самите полицаи. Котката бе „задържана“ в кабинета, полагаше ѝ се някакво наказание, за непозволеното нахлуване.

– Изхвърлете я на улицата, – каза строго Стоян Миланов, – какво толкова ѝ ахкате наоколо.

– Не бъди груб, – сряза го Надя, – просто трябва да намерим стопанина му.

– Да бе, нали си нямаме друга работа, – възрази като смръщи вежди Стоил Симеонов, – ще търсим къде да подслоним тази мяукана.

– Какво толкова ви е направило животинчето? – Надя се опита да смекчи коравите сърца на сърдитите мъже.

– Какво предлагаш тогава да направим? – попита я строго Стоян.

– Първо да попитаме местните, дали някой не си е загубил котката, – предложи като начало Надя.

Никой не откликна на това предложение, но поместиха съобщение за котката в интернет.

Докато съобщението събираше многобройни харесвания и препращания до приятели, котката успя да се разходи по масата в полицията и „да провери“ наказателните дела и протоколи.

След това котешкият живот взе ново направление.

Благодарение на старанието на полицаите, „мустакатият натрапник“ си намери нов дом. Котката бе взета, от една възрастна двойка.

– Казаха, че ще нарекат котката „ченге“, – съобщи на колегите си Надя, като се заливаше от смях.

– Какво пък, името е хубаво! – засмя се и суровият Стоян, – Нека лови мишки така, както полицаите ловят мошениците!

Търсейки нови стопани, котката прекара истинска „полицейска школа“ и то не къде да е, а в полицията.