Произхода на тази дума е много древен.
По време на управлението на император Андроник Комнин в древна Византия, е било използвано в следното правило:
На съпрузите на жени, с които императорът е имал любовна връзка, се разрешавало да ловуват в менажерията на императора, където се държали много екзотични животни.
Трябва да отбележим, че тази привилегия по това време, била много търсена.
Вратите на домовете, където живеели такива семейства се украсявали с еленови рога, което било особен знак за почит.

Според експертите, 2200 годишният арбалет намерен сред теракотовите войни в гроба на първия китайски император Цин Ши Хуанг не е по лош от съвремените модерни пушки.
Арбалетът, който е намерен непокътнат, може да изпрати стрела на разстояние 2600 фута.

Древното оръжие е погребано близо до един от теракотовите войни. По-рано археолозите са намирали само части от това древно оръжие.
Китайския арбалет е дълък почти пет фута и широк около 50 инча.
Според експерти, тези размери го правят един от най-мощните лъкове в неговата епоха.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

След приключване на Италианския поход, императорът дал звание на Суворов генералисимус  и заповядал, на Суворов да отдават почест, подобно на суверена, даже и в негово присъствие.
В едикта изпратен до Суворов, Павел написал:
„Сега ви награждавам според мярката на моята признателност, като поставям на по-висока степен, честа и геройството предоставени, съм сигурност, да въздигнат знаменитият ни пълководец през тези и други векове“.
След като получил имперския едикт, Суворов възкликнал:
– Помилуй Боже, велика милост, велик чин, той ще ме смачка! Няма да живеея дълго!

Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.