Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …

Един ден Петров се отпусна и започна да разказва за студентските си години:

– Когато бях студент, имах един преподавател, които обичаше много да чете вестници. Той беше много строг, не даваше да се преписва.

Всеки от слушащите леко се усмихваше, като си спомняше за подобни преподаватели, с които се бе сблъсквал.

– Наближаваше сесията, – продължи да разказва Петров. – Моят приятел Илия Тодоров предложи, да му купим вестници. Речено сторено.

– Подейства ли номера ви? – попита Дамянов.

– Започна изпитът, преподавателят се закри с вестника и започна да чете. – Петров леко се усмихна. – От време на време той казваше: „Обръщам“. И так всеки път сам ни предупреждаваше.

– За всеки може да се намери подход. – обади се Каменов.

Няколко банки напред Елена забеляза възрастна жена с посребрели коси, която старателно записваше лекцията на професора, наравно с другите. В почивката Елена се приближи към нея, да я разгледа по-отблизо.

Жената се обърна към девойката, усмихна ѝ се и уверено, като каза:

– Здравейте, красавице, аз се казвам Мария.

– Аз съм Елена, – усмихна се и девойката. – Интересно какво ви доведе в университет на такава „невинна възраст“?

– Дойдох тук да срещна обещаващ мъж и да му народя сюрия деца, – пошегува се на свой ред Мария.

– Наистина ли? – попита Елена и плесна с ръце.

На младото момиче много ѝ допадна възрастната жена и те станаха приятели. Заедно ядяха в стола и беседваха върху лекциите. Мария стана близка със всички младежи от групата. Те я уважаваха и с желание общуваха с нея.

В края на семестъра групата празнуваше успешно взетите изпити пред маса отрупана с лакомства.

Тогава някой предложи:

– Нека Мария да произнесе реч.

Възрастната жена се надигна и се пошегува:

– Забравила съм си пищовите.

– Ти знаеш всичко и без тях, – подхвана шегата и друг от младежите, – Хайде кажи ни нещо!

Мария за минута наведе глава, след това се изправи и започна:

– Ние не преставаме да играем, докато израстваме. Остаряваме, когато престанем да играем. Вашият успех се опира на младостта и щастието. Вие всеки ден трябва да намирате за какво да се усмихвате. На вас ви е необходима мечта. Когато престанете да мечтаете, ще умрете.

– Край нас има толкова много хора, който са мъртви и не знаят това, – намеси се едно русоляво момиче от групата.

– Има голяма разлика между стареенето и израстването, – продължи Мария, като се усмихна на обадилата се. – Може да сте само на 19 години, но ако по цял ден лежите и нищо не правите бързо ще остареете. Не е нужно да имаш талант или дарба, за да остарееш. Дарът се открива в това, да откриеш нови възможности за себе си в промените, които настъпват в теб. Старите хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което са пропуснали да извършат. От смъртта се страхуват само тези, при които надделяват нещата, за които съжаляват.

Мария седна на мястото си. Всички мълчаха навели глави.

Тази вечер младежите получиха „висше образование“, за което дори не бяха мечтали.

В горния ляв ъгъл на картината „Переэкзаменовка“ или „Повторен изпит“ стои репродукция на друго известно платно на същия художник – Решетников „Прибыл на каникулы“.

Освен това репродукция на картината „Опять двойки“ се намира в горният десен ъгъл на същата картина, висяща на стената. На нея е позирало същото момче.

Неговият главен герой седи зад масата в лятна селска къща и зубри, а през това време останалите деца играят на улицата.

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.