В стаята бе тъмно. Калина бе легнала и разсъждаваше трескаво на глас:

– Така съм си добре сама, пълна изолация. Така се чувствам безопасно и мога да контролирам положението.

Дядо ѝ казваше:
– Самота, …безопасност?! Това е опасен начин на живот. Така човек пренебрегва реалният живот и не само това ….

А баща ѝ твърдеше:

– С изолацията се отдалечаваш от хората и от всички предимства и награди, които вървят с нарастващите взаимоотношения.

А баба ѝ я учеше:

– Сам ли си, какъв характер ще изградиш? За промяната му имаш съвсем малък шанс.

Съседката само добавяше:

– Мисленето ни става неоспоримо. Така вредните проблеми, с които се бори човек, растат и процъфтяват в плодородната почва, която им осигурява изолацията.

Брат ѝ я съветваше:

– Присегни се и докосни някого, с други думи поинтересувай се от него. Предложи му помощта си. Ако се интересуваш от другите хора, ще придобиеш повече приятели. Това е много по-силно, отколкото да ги накараш да се заинтересуват людете от теб.

Калина не слушаше никого и си държеше на своето, но положението ѝ изобщо не изглеждаше да е добре.

Нено се хвалеше:

– Нямам никакви проблеми в отношенията с хората.

– Наистина ли? – недоверчиво го изгледа Борис.

– Да, – самоуверено потвърди Нено. – Никога не се дразня или сърдя на никого, стига да съм сам.

– Удивително, колко лесен е животът, когато си сам и изолиран, – иронично подхвърли Борис. – Така можеш да си лежиш с години, без някой да събуди спящите в теб гиганти.

– Може да е вярно, че животът в изолация е по-лесен, но е …., – Нено искаше да добави „безгрижен“.

Но Борис го изпревари:

– …. празен.

– Ммм …, – недоволно измънка Нено.

– Когато не се налага да се изправяш пред това кой си всъщност, ти се чувстваш комфортно и спираш да се развиваш в това, което Бог иска за теб, – заяви Борис. – Може би си мислиш, че това е начинът, по който животът трябва да бъде. Но не е. Животът е връзка, връзка с Бог и един с друг.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Човек рядко спира, поне за малко, за да направим пълна инвентаризация на живота си. Обикновено е твърде зает за това.

Така бе и със Стефан. Той бързо преминаваше от една задача на друга. Понякога бе доста разсеян, приспиван от модерните технологични устройства, които крадяха прекалено много от времето и вниманието му.

И изведнъж … настана затишие и се възцари принудителна почивка. И то не каква да е, а със затваряне в домовете.

В тези дни Стефан откри следното:

– Всичките ми амбиции, постижения, хобита, работа и стандарт на живота нямат толкова голямо значение, колкото им придавах. А аз си ги поставях за основни.

До сега не се бе замислял сериозно над въпроса:

– Какво значение имат хората в живота ни и Суверенният Цар, който отговаря за Вселената?

В тези дни на изолация, когато Стефан почти бездействаше, откри какво наистина има значение.

Загуба на някои от близките, изпадането в депресия, дните изпълнени с безпокойство, плюс раните от минали години бяха неоспорими факти.

Стефан не желаеше да си сложи маската на лицемерието и да каже:

– Добре съм.

Той призна болката и притесненията си и се намериха хора, които резонираха проблемите му.

Едва сега той можеше без предразсъдъци да признае своите слабости.

Именно в дните, когато му се случваше най-лошия сценарий, Стефан обърна поглед към трона на благодатта. Там го срещна Исус, Който му вдъхна надежда.

Страданието може да е неизбежно, но то внася яснота, за да ни приближи до Христос и да задълбочи общението ни с Него.

Самуил бе вперил поглед в дървото, което се виждаше най-добре от прозореца. По него имаше изсъхнали клони, които трябваше да се орежат.

Наблюдаваха се и множество зелени филизи, които бяха като че ли нарочно струпани на едно място. Един добър градинар би ги окастрил, може би щеше да остави едно, най-много две от тях.

Самуил обичаше музиката и бе посветил живота си на нея. Сега наложената изолация поради карантината, го бе малко депресирала. Той сядаше пред пианото, но това, което изтръгваше от клавишите му, не го радваше.

Гледайки към раззеленилото се дърво, Самуил си каза:

– Едно дърво процъфтява, когато тежките му клони и външната зеленина се подрязват, така че да могат да се насочат хранителните ресурси към останала част от дървото. А не е ли така и с музиката?

Той разкърши рамене и започна замислено да крачи из стаята.

След малко монологът му продължи:

– Музиката не е колекция от случайно събрани ноти. За да се създаде красива песен, човек трябва да подрязва „чуждите “ звуци.

Мислите му го обърнаха към собственият му живот.

– Същият принцип, – продължи разсъжденията си Самуил, но вече в друга посока, – може да се приложи и към собственият ми живот. Ако искам животът ми да се превърне в свята песен, трябва да премахна това, което ненужно го обременява.

Изведнъж спря насред стаята и се запита:

– От къде идва това ненужно бреме? От нещата, които знам, че са неправилни, а допускам компромис със тях. Тогава песента няма да звучи ясно и завладяващо, а ще дрънчи и скрибуца с едно натрапващо се оправдание: „И другите така правя“……

Самуил внезапно млъкна. След няколко минути отново се чу гласът му:

– Но това няма да бъде музика излъчваща любов, милост, прошка, …., а някаква какофония от звуци без всякакъв синхрон. И какво излиза?

Самуил погледна отново дървото.

– Нужно е да да позволя на Създателят ми да окастри ненужното в мен, за да преизобилва Божията сила чрез мен в музиката, която ще прелива от душата ми.

Коренът на еврейската дума за песен ז-מ-ר има друго значение и то е „подрязвам“. Може би сега по-ясно разберете връзката между песен и подрязване.