Димо бе навел глава. Размислите му не бяха весели, но той ги изказа на глас:

– Днес повечето от нас имат жалко плитки представи за Бог.

– Защо мислиш така? – попита Ганчо.

– Уж християни, а смятат Бог за наш страхотен приятел, който трябва да имаме за всеки случай.

– Може би имаш право, – почеса се по главата Ганчо. – Скоро чух такова изказване: „Ами ако Бог беше просто мърляч като нас?“

– Това е слаб опит на едно човешко същество да направи Бог значим, – възмути се Димо. – Ето пуританите са имали солидно библейско разбиране за Бога. Знаеш ли защо е важно да възстановим това уважително схващане за Господа?

Ганчо само повдигна рамене и очакваше да чуе отговора.

– Плиткият възглед за Бог води до повърхностен живот. Ако поевтиниш Бог, ще поевтинее и самият ти живот. Отнасяй се повърхностно към Бог и ще станеш повърхностен, но ако Го уважаваш, корените на твоя духовен живот ще станат по-дълбоки.

– Да, – съгласи се Ганчо, – Бог е свят. Възвишен. Той е единственият мъдър Бог, Създателят, суверенният Господ. Той е Учителят. Той ми казва какво да правя и аз нямам друг безопасен вариант, освен да го направя. Не предлага алтернатива, нито многоброен избор. Имаме само една инструкция и тя е да вършим Неговата воля.

– Но не днес. Сега Той е нашият разбиращ приятел, Който винаги е на разположение, – иронизираше Димо.

Последва кратка пауза, след която настървено продължи:

– Не, Господ е нашият Бог. Той не се прекланя пред забързаното ни темпо, а мълчаливо чака да изпълним изискванията Му. И след като се забавим достатъчно, за да Го срещнем, Той добавя невероятна духовна дълбочина към нашия иначе плитък живот.

Тодор седеше в края на работния ден с лопата в ръцете. Трябваше да е доволен от работата, която е свършил днес, но уви. Бе прекалено уморен.

Раменете го боляха, а умът му бе зает с новопоявилия се проблем.

– Иска ми се да избягам от всичко, – Тодор въздъхна тежко.

Той вдигна и двете си ръце нагоре, като остави лопатата.

– Като се прибера ще си включа телевизора, – започна сам да крои планове за вечерта. – Не винаги го слушам, но поне не се чувствам сам.

Изведнъж Тодор трепна, нещо се събуди в него.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи …

Умората го възпираше, за да каже нещо повече, но в тази дума се съдържаше изтощението, отпадналостта, безсилието и немощта му.

Тодор явно бе избрал при Кого да отиде. Изборът му бе правилен, защото именно Този ни призовава: „Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“.

Такава почивка не можеше да му даде телевизията, нито добрият сън, защото те предлагат краткотрайна и зависеща от обстоятелствата отмора.

Бог винаги ни дава истинска почивка дори сред проблемите. Той е в контрол на нещата.

Можем да Му се доверим. Да издържим в трудни ситуации поради силата за възстановяването, които само Той може да даде.

Жегата бе голяма. Подухваше, но само на някои места. Бе задушно.

Въпреки времето Милен бе готов да спори и доказва. Чавдар знаеше тази особеност на приятеля си, за това не се учуди, когато той започна:

– Съвестта е основен градивен елемент на нашата човечност.

– Божият закон е записан в човешкото сърце, независимо дали сме чули Неговите заповеди или не, – уточни Чавдар.

– Пак с твоя Бог, – намръщи се Милен.

– Когато пренебрегваме Божия закон, за да следваме собствения си път, изпитваме вина и срам, – продължи Чавдар. – В такъв момент сме изправени пред избор …

– Само не ми говори за прошка и помирение, – сбърчи нос Милен.

– И какво, ще позволиш на съвестта ти да се закорави още повече, за да следваш егоистичните си желания ли? – попита Чавдар.

– Гузната съвест е тежко бреме, – въздъхна Милен.

– Но може да бъде и подарък.

– Какъв подарък може да бъде това?! – възкликна възмутено Милен.

– Съвестта е приятел, който ще те закара в ръцете на единствения Спасител от нарушения закон и неговото проклятие.

– Спасител …, – махна с ръка Милен.

– Това е начинът да ти бъде простено, – обясни кратко Чавдар.

– За какво да ми се прощава, че съм гузен? Нали не са ме хванали, иначе ще бъда съден според закона, – захили се самонадеяно Милен.

Чавдар го погледна тъжно, поклати глава, след което прибави:

– Ако гузната съвест е дарът, който те води към Бога, чистата съвест е подаръкът, който ще получиш от Него.

– Предпочитам да си остана с гузна съвест, нали никой не знае за нея, – категорично отсече Мирон.

Чавдар само повдигна рамене и каза:

– Всеки има право на избор.

Бобчо знаеше, че не трябваше да ги дъвче. Постоянно го хокаха за това. Дори го перваха по носа и гърба.

Но кучето си е куче. Когато реши нещо да предприема, измисляше поредната хитра стратегия.

Бобчо забеляза малко настрани обувка без надзор. То небрежно я захапваше и бавно продължаваше към вратата, очаквайки безпрепятствено да се измъкне през нея навън, а после …

Бавно и тихо вървеше в посока, където щеше да си ръфне сладко. Никой не го виждаше, но то и не бързаше.

Успя и весело замаха с опашка.

За беда Сара видя радостната реакция и се досети какво е станало.

Погледна към обувките на майка си и откри, че едната я няма.

Тогава тя повиши тон:

– Мамо, Бобчо току що бавно изкара едната ти обувка през вратата навън.

Какво последва, сами може да се досетите.

Странното е, че и ние понякога си мислим, че можем незабелязано да минем с греха си и Бог няма да забележи.

Какво толкова, не е кой знае какво?!

Като кучето знаем, че тези избори не са угодни на Бога, но продължаваме да се промъкваме тихо, надявайки се да ни се размине. Дори понякога можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

Не е нужно да се опитваме да загърбим греха си и да се надяваме, че никой не го е забелязал.

Когато си признаем грешният избор, можем при Бога да намерим свобода от вината и ще се отървем от срама спотайващ се в тайния ни грях.

„Който крие престъпленията си няма да успее, а който ги изповяда и оставя ще намери милост“.

Щилян се бе свил след поредната критика и изглеждаше жалка картина. Златко го видя и веднага го подкачи:

– Пак ли те гълча началството. Не се притеснявай, той знае само да критикува.

– Кой се радва на критика? – повдигна тъжните си очи Щилян.

– Е, понякога тя е градивна, – опита се да го успокои Златко.

– Но има нещо още по-лошо от самата критика, – сбърчи нос Щилян.

– И какво е то? – попита изненадан Златко.

– Хората, които не спират да критикуват. Знаеш за какво говоря?

– Аха, срязали са те с думите „Това е невъзможно“. Е все пак това може да предизвика твоя ентусиазъм и желание да се захванеш с по-голям проект, – с усмивка поклати глава Златко.

Щилян само вдигна рамене.

– Помисли си само, – въодушевено продължи Златко, – почти всеки напредък, откритие или акт на смелост е предизвикан от критика. Наистина има само един сигурен начин да я избегнеш.

– Чудно ми е, какъв е той? – с болка отвърна Щилян.

– Просто не прави нищо, – плесна с ръце Златко.

– И що за избор е това? – недоумяващо свъси вежди Щилян.

– Ако очакваш да бъдеш похвален, трябва да бъдеш готов да те критикуват, – поклати заканително пръст Златко.

– Като се замисля, – Щилян се почеса по главата, – в живота върхове са достигани чрез насърчение от някой друг, а не от критика.

– Какви ги дрънкаш?! – възмути се Златко. – Няма значение колко велик, известен или успешен е един мъж или жена. Забележи, всеки от тях жадува за похвала и аплодисменти.

– Това добре, – съгласи се Щилян, – но как да преодолея поредната критика?

– Много просто, – изпъчи се важно Златко и се потупа по гърдите, – работи по-упорито, за да докажеш, че тази критика е несправедлива.

– Да, но много боли, – с мъка констатира Щилян.

– Важен е крайният резултат, а не това, което са ти казали, – потупа го по рамото Златко.

Дали от съветите или споделянето не знам, но Щилян се освежи и бе готов да се захване отново за работа.