Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.
Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……
Преподавателите го хвалеха:
– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..
„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.
След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….
Все по-често взе да си мисли:
„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“
Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.
Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.
Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.
– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.
Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….
– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.
– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.
– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.
– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.
Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.
От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.
Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.
Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:
– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?
– Е? – погледна го с очакване Виктор.
– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..
И мълвата тръгна. За Виктор казваха:
– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.
– В семействата настава мир.
– Грозен се преобразява и става красив.
– Самотна майка неочаквано се оженва.
– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..
