Ако Бог унищожи нашият свят от злото, то човешката природа напълно ще бъде унищожена. Ние ще се превърнем в роботи.
Разберете ме правилно! Ако Бог унищожи злото, ние ще сме програмирани да правим само добри дела, но ще загубим нашата отличителна черта – свободата да избираме. Ще престанем да бъдем нравствени същества и ще се принизим до състоянието на роботи.
Освен това, роботите не могат да обичат. Бог ни е създал способни да обичаме. Любовта е невъзможна, без правото да избира обекта на любовта си. Ние не можем да накараме другите да ни обикнат, само можем да ги накараме да ни служат и да ни се подчиняват. Но истинската любов се основава на свободния избор.
Щом съм получила право на избор, аз нося отговорност за своите действия.
Използваш ли мъдро дадената ти свобода? Поставил ли си собствената си свобода в служба на Бога?

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..

Наред с другите неща Бог ни се открива чрез гласа на нашата съвест. Собствената си съвест можем да наречем светилник на душата. Дори и да е затъпена и помрачнена от греха, тя може да различава добро и зло, свидетелствайки за Божията святост.
Защо, когато правя зло в мен светва „червената лампичка“?
Съвестта ни е дадена от Бога. Тя се опитва да ни отвърне от злото и ни насочва към доброто. Съвестта може да стане нашият най-чувствителен учител и приятел, но когато грешим, ние смятаме, че тя е най-голямия ни враг.
Писанието казва: „Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“. С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща го карат да благоговее – звездното небе и закона на съвестта.
Неразкаяният грях може да притъпи и заглуши съвеста ни. И обратно, ако постоянно отделяме внимание на Божието слово усъвършенствуваме съвестта. Ставаме по-чувствителни към моралното и духовно зло.
В какво състояние се намира вашата съвест?

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.

Колко често празнувайки Цветница, забравяме за смисъла на празника!? Както всичко в живота ни лесно и невидимо се трансформира в обичай, обряд или ритуал, над който не се замисляме прекалено много.
Какво става, когато в този ден приветстваме Исус, влизащ в Светия град на осле? Матей свидетелства, че тогава градът се е потресъл, а когато ние извършваме този ритуал, нещо потрепва ли в нас? Или изпълнявайки го с чиста съвест се прибираме по домовете си?
Поради това, че сме го превърнали в непонятен ритуал, много хора са се отдалечили от християнството. Нима само вярващите трябва да знаят, защо се прави така?
За това нека да се постараем, да си спомним, да вникнем и да се вгледаме в това, което е било тогава, за да разберем, какво се прави и какво може да се постигне днес.
Христос провъзгласи идването на Божието царство. Какво е Божието царство? Победата над злото, победата на доброто, светлината и любовта, пълнота на знание, радост и мир в Светия Дух. Това е царството на всички онези, които знаят, приемат Христос и възможността за друг живот – живот триумфиращ над злото и омразата, над разделението и разпадането, и най-накрая над самата смърт.
Мнозина са повярвали в Христа и са го последвали, но все още не са разбирали Неговото учение за Царството до края. Всички те изглежда, както твърде много сега от нас, не разбират, че Христос говори за неземния свят, смятайки че ще дойде някакво тайнствено „след“, но тук и сега ще продължи да управлява злото, грубата сила, омразата и ще се осъществява борба на „всички срещу всички.“ Дори и днес враговете на религията казват, че християнството винаги е преподавало помирение със злото и несправедливостта в тази свят, обещавайки  блаженство в бъдещия свят.
В отговор на това, празникът на влизането на Исус в Ерусалим е светъл и радостен. Хората по онова време са смятали, че Ерусалим е Светият град, където ще бъде Божието царство и Бог ще победи. И Христос изпълни тази вяра, сякаш искаше да каже: „Да, тук и сега, на земята, в нашето време и пространството започва победата на светлината над мрака, отваря се Божието царство!“