Нечия аларма на кола записка отвратително. Обикновено хората се дразнят от подобни звуци, но всички притежатели на нови автомобили си слагат подобна сигнализация.

Двамата пенсионери Вълко и Камен седяха на пейката пред блока и бяха не по-малко възмутени от неприятните звуци, които издаваше една от паркиралите коли.

– Неправилното ни отношение към хората и нещата край нас, действа с огромна сила в живота ни, – почеса се по голото теме Вълко.

– За това Бог е вложил в нас съвест, – подчерта дебело Камен. – Не си ли забелязал, че започваме да се чувстваме виновни, когато усетим, че думите ни и действията ни са погрешни?

– Ето виж, – посочи с ръка Вълко по посока на още пищящата кола, – днес модерните автомобили са снабдени с алармена система.

– Те са много чувствителни, – отбеляза Камен. – При най-малкото движение или леко докосване се чува оглушителна сирена придружена със светлини и допълнителни звукови сигнали.

– Но тази дразнеща чувствителност в тези системи е специално замислена, – Вълко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Тя е създадена с цел да предпазва автомобила от нежелано проникване и грабеж.

– По същия начин, – Камен потърка ръцете си една в друга, – Бог е вградил в нас алармена система, за да ни предупреди за неприятното навлизане на греха в живота ни.

– Сигнализацията не е виновна, – закима с глава Вълко. – Крив е онзи, който ни подмамва да грешим и ако му се оставим той ще ни смачка и унищожи.

– Така е, – съгласи се Камен. – За това чуем ли алармата по-добре е да се покаем за греховете си.

Някой спря дразнещите звуци и хората се успокоиха.

Годините бързо минаваха, но Лудвиг не ги усещаше. Изолиран от хората той свиреше на клавесина в стаята си.

Този инструмент бе безполезен, защото бе счупен. Липсваха му ключове. Струните бяха силно обтегнати. Звукът му бе фалшив и дразнещ слуха.

Въпреки това Лудвиг свиреше опиянен и се просълзяваше. Той беше глух.

Пианистът чуваше звука, който инструмента трябваше да издава, а не този, който бе в действителност.

Може би понякога се чувстваш като разстроения клавесин на този музикант. Разнебитен и неадекватен. А това, което правиш ти изглежда ненавременно, нямащо никакво значение.

Какво прави Бог със счупения инструмент? Как реагира, когато клавишите не издават очаквания звук?

– Този инструмент трябва да бъде заменен?! – очакваш да чуеш ти.

Но, Бог търпеливо го настройва, докато чуе песента, така както я желае.

Майсторът поправя това, което не може да бъде възобновено и слуша музика, която не би могла да се изтръгне от нас.

А в следващия миг Той се любува на музиката, която идва от живота ни.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Огнян обичаше музиката. Той всеки ден свиреше. Предпочиташе техно, беше диджей. Понякога устройваше онлайн купони.

Един ден точно, когато бе навлязъл в първата песен, Огнян започна да чува странни звуци зад себе си.

Той не знаеше какво става, но продължи да свири.

Изведнъж съседът му наду клаксона на колата си.

– Сигурно на улицата става нещо, – каза си Огнян, но продължи да свири.

Клаксонът не млъкваше.

– Дали моята музика не го притеснява, – разтревожи се сериозно Огнян.

– Там има мечка, – музикантът чу отчаяния вик на съседа си.

Огнян леко се обърна. Вратата беше отворена, но на нея имаше мрежа против комари.

Зад нея стоеше мечок и я дращеше, явно не можеше да се справи с преградата.

Огнян не се уплаши. Той бе работил с диви животни. Освен това в техния район имаше много мечки и те слизаха при хората.

Интересното бе, че щом Огнян погледна в посока към мечката, звярът избяга.

Ето това се казва неочаквана жива публика.

Вероятно мечокът е бил привлечен от музиката, но не остана да я дослуша.

Появиха се мобилните телефони и всеки от нас носи такъв в джоба си. Това не бе изключение и за Мери.

Тя винаги проверяваше дали е в джоба ѝ особено, когато излизаше от дома си.

– Хубаво е, че имаме такова средство за общуване, – често си казваше тя.

Преди да да напусне града, тя напомняше на децата си и служителите си:

– Телефона е в мен. При нужда или нещо особено ако се случи, обадете ми се ….

Забележеше ли, че има гласова поща, веднага натискаше бутона и слушаше внимателно.

Случваше ѝ се да бъде извън обсега на кулата или да се наложи при полет да изключи телефона си, но след това връзките се възстановяваха.

Имаше случаи, когато бе изключила звука на телефона си или го бе оставила на друго място, но веднага след това звънеше и разбираше какво става.

Един ден пътуваше в извънградски автобус и се бе размислила върху преимуществото на телекомуникациите.

Изведнъж се усмихна си каза:

– Слава Богу, че Господ никога не е извън обсега ни. Той не се изключва. Ушите Му са насочени към нас. Винаги е на разположение и внимателно ни слуша.