Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.

За рождения си ден Петър получи лабрадор ретривър. Името на кучето веднага бе измислено:

– Ще се казва Дон, – заяви твърдо Петър.

Кучето често се въртеше около момчето. Лягаше до него, седеше в краката му, а понякога се излежаваше на дивана и наблюдаваше внимателно какво прави Петър.

Един ден концентрирал се над уроците си, Петър дочу звук от разкъсваща се хартия. Когато се обърна той видя, как Дон го гледа виновно, а от устата му висеше къс хартия.

– Какво си направил? – скара му се Петър. – Това е тетрадката ми за домашни упражнения по математика. И си откъснал точно задачите, които писах преди малко. Ох, трябва да ги напиша наново.

Още същия ден Дон бе заведен при ветеринарния лекар.

След прегледа ветеринарът погали кучето и обясни:

– Тъй като Дон губи млечните си зъби и му растат постоянни, той си успокоява венците като дъвче почти всичко. За това трябва да го наблюдавате.

– За да съм сигурен, че не гризе нещо, което може да му навреди, – тежко въздъхна Петър.

– Да, нужно е, – усмихна се лекарят.

Желанието на Дон да дъвче и отговорността да бъде наблюдаван, накараха Петър да се замисли:

– Какво „дъвчем“ в умовете и сърцата си? – запита се той. – Обмисляме ли внимателно с какво храним душата си, когато четем, сърфираме в мрежата или гледаме телевизия?

Изпълвайки се ежедневно с Божието Слово ние израстваме духовно и се оприличаваме все повече на Христос.

Бе тежък и изморителен ден. Донка се настани удобно във фотьойла, притвори очи и задрема.

Изведнъж се чу силен звук и тя се стресна.

Синът ѝ се опитваше да импровизира, а стените кънтяха. Нямаше вече никакъв мир и тишина.

– Ох, край на почивката и на дрямката, – изпъшка Донка.

Тя обичаше да слуша как сина ѝ свири на китара, но в този момент …. това я разстрои.

Въпреки всичко Донка се примири и се заслуша в познатата песен, която много обичаше.

– Ето това е, – усмихна се тя, – благодатта е налице даже, когато си задремал и някой наруши покоя ти.

Лицето ѝ засия и тя се почувства по-ведра.

Плесна с ръце и промълви:

– Няма значение колко са нежелани и силни бурите в живота, Божията благодат винаги ще ни напомня за Неговата любов и грижа към нас.

В даден момент хаосът, който цари в този свят, може да ни причини враждебни чувства, но ако се доверим на Бога, ще изпитаме благодатта на присъствието Му и Неговата непоколебима любов.

Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Борко чоплеше смартфона си и на това, което му говореше баща му отговаряше неангажирано :

– Хмм …..Да, да ……така е.

Баща му тресна книгата, която държеше, върху масата и повиши глас:

– Ти изобщо слушаш ли ме, какво ти говоря?

Борко вдигна стреснато глава и смутено погледна баща си:

– Слушам те, – гласът на момчето прозвуча глухо.

– Ти ме чуваш, че нещо бърборя, но изобщо не ме слушаш, – гневно отвърна баща му.

– И каква е разликата? – повдигна рамене Борко.

– Чуването е способност да възприемаш звуци, а слушането е да им обърнеш внимание, – наблегна баща му.

– Но аз много добре чувам какво ми казваш, – възрази Борко.

– Чуваш ме, но не реагираш на предупрежденията ми, – възкликна баща му, – а това може да завърши зле за теб.

– Е, добре де, – нервно реагира Борко и отмести погледа си от смартфона. – Разбирам какво имаш предвид.

След което веднага се върна към електронната си придобивка, където му бе цъкнал негов приятел.

В стаята влезе майката на Борко и каза:

– Ще ходя до магазина. Борко, ако искаш мога да ти купя сладолед.

Момчето веднага скочи и забрави за електронната си джаджа:

– Сладолед ли каза? Да, искам!

– Не, няма да ти купя, – поклати глава майка му. – Просто исках да покажа на баща ти, как може да привлече вниманието ти.

Борко започна да премята смартфона си от едната в другата ръка.

Разбираше, че е сбъркал, но не знаеше как да се измъкне от създалата се ситуация.

– Когато се фокусираш върху нещо, което те поглъща целия, ти не обръщаш внимание на това, което ти се казва, – започна назидателно баща му. – Първо, можеш да не разбереш нещо много по-важно за теб. Второ това е неуважение.

– Вие сте ми родители и аз ви почитам, – бързо реагира Борко.

– Това, че реагираш пасивно на забележките ни, говори, че ни пренебрегваш и подценяваш съветите ни.

– Не е така, – Борко наведе глава. – Глупаво постъпвам, като обръщам внимание на безбройните съблазнителни изненади, които ми сервира телефона. Простете ми. ……

Очите на Борко се напълниха с сълзи.

– Ще се постарая да следя за какво ме предупреждавате, – обеща Борко. – Знам, че съветите ви не са отправени към мен с цел да ме отделите от любимите занимания. Разбирам и осъзнавам, че желаете най-доброто за мен.

Майка му го прегърна, а баща му само го потупа по рамото.