Група британци се насочила към Северния полюс. Те не били изследователи, нито любители на екстремните пътешествия. Просто решили да играят там ръгби.

Тази инициатива не била просто за удоволствие. Целта им била много по-благородна.  Те искали да поставят нов рекорд на Гинес, за да съберат пари за сираци и деца с увреждания в Обединеното кралство и Ирландия.

Като начало трябвало да преодолеят сложния път към мястото, където щели да играят. Тяхната издържливост била изпитана от ледения вятър и температура по-ниска от -30 градуса по Целзий.

След пристигането си, трябвало да маркирате мястото в пълно съответствие със стандартите на световната асоциация по ръгби. И едва след това започнали да играят.

Сред участниците били бившите английски играчи по ръгби Тим Симпсън и Оли Филипс, които в миналото са били световни звезди в този вид спорт. Всеки от тях оглавявал по един отбор. С резултат 17:14 спечелил отборът на Симпсън.

Между другото, това е първата играта на ръгби, която се е провела на Северния полюс.

Луната бе станала червена като слънцето. Младият есей дойде да работи в гълъбарниците. Тъй като правилата на есеите бяха много строги и на мъжете им не бе позволено да докосват жена, която не е от семейството им, младежът Аарон, често работеше сам в малкия гълъбарник.

Въпреки това скоро се сприятели със Сара и двамата разговаряха с часове. Аарон бе само няколко години по-голям от нея. Бе благовъзпитан и красноречив. Заради това се ползваше с добра репутация, беше честен във всичко.

Двамата млади, които имаха толкова малко общо помежду си, често сядаха заедно по време на обедната почивка. Аарон говореше, а момичето слушаше, сякаш всичко, което той ѝ казваше, бе като просветление за нея.

– Идва Края на дните, – казваше Аарон, –  и хората от нашата  общност се подготвят, като признаваха греховете си. Следват пътя на светлината и принасят земния си живот в дар на Адонай. Ние няма да се бием срещу римляните, защото този свят, в който живеем, не е краят за нас. Ще възкръснем след смъртта си и ще засияем отново.

Сара бе сериозно момиче, по-зряло в сравнение с връстниците си, отговорно и ученолюбиво дете. Майка ѝ я бе научила да чете на арамейски и иврит.

Аарон бе впечатлен от нея и то с основание. Тя бе не само умна, но и красива. Освен това притежаваше чисто сърце. Не след дълго те започнаха да идват в гълъбарника по-рано от другите, така че разговорите им да започват веднага след като Аарон приключеше със сутрешната си молитва. Шепнеха си още от изгрева на слънцето. Този шепот стана мост между двамата.

Като другите в тяхната общност Аарон се обличаше само в бяло, а косата му бе сплетена на плитка. Той не носеше сандали, защото хората като него вярваха, че трябва да влязат боси в небесното царство и да изчакат там, докато светът бъде възкресен след Края на дните.

Аарон бе спокоен, усърден работник, учен мъж, който не се боеше да изцапа ръцете си. Бе дошъл да работи на гълъбарниците, защото вярваше, че усърдната работа и славенето на Бог вървят ръка за ръка.

Макар да бе млад, пишеше върху пергаментовите свитъци заедно със старейшините.Възрастните мъже от общността им казваха за него:

-, Буквите му са толкова красиви, че ангелите надничат над рамото му, за да им се наслаждават. Толкова е благочестив, че мастилото от бадемово масло, с което пише, се превръща в кръв и изглежда червено на страниците.

Бе решено, че той ще заеме мястото на главния старейшината, когато общността им почувства нужда от нов водач. Аарон и ръководителят на общността често седяха един до друг, опрели глави, потънали в размишления или молитва.

Майката на Сара Шела скоро започна да проявява недоволство от новия помощник. Пращаше го постоянно да работи в най-отдалечения гълъбарник, в който имаше място само за един човек, но Сара постоянно ходеше да му помага в това тясно пространство. Шела следеше внимателно Аарон с присвити очи и все по-често на лицето ѝ падаше сянка.

Един следобед, когато Сара се прибра, за да приготви леща и маслини, Шела отпрати Аарон.

– Можеш да си тръгнеш веднага – каза тя на есея. – Няма причина да оставаш повече днес.

– Нима не полагам достатъчно усилия? – изненада се Аарон. – Какво съм сбъркал?

– Няма никакъв проблем с работата ти – отговори Шела.- Просто нямаме нужда от теб тук.

Когато Аарон си тръгна Шела каза на жената до нея:

– Ако беше твоя дъщеря, и ти щеше да направиш същото.

Тя се боеше от привличането между Аарон и Сара. Не желаеше този мъж да бъде избраник на дъщеря ѝ. Аарон бе прекалено благочестив, за да вижда нещо друго, освен Бог и себе си.

Истината бе, че жената, която избереше, нямаше да ходи редом с него, а щеше да го следва, покорно свела глава.

Когато Сара се върна с храната, се изненада, че Аарон го няма. Лицето ѝ поруменя издайнически, докато се оглеждаше за него. Вдигна очи към майка си с огорчение и каза много тихо:

– Тя го отпрати, за да ми направи напук. Жестока е. Мисли само за това, което на нея ѝ се иска.

–  Тя ти е майка, – опита се да я успокои една от жените.

Сара свъси вежди.

– Майка, която не се интересува от щастието на дъщеря си .

Жените разбираха, че момичето е ядосано, за това грешеше относно майка си. Аарон не беше подходящ за нея.

За него казваха, че може да се моли без прекъсване, по цял ден, до появата на първата звезда на нощното небе.

– Виж как живеят есеите, – опита се да я смири една от жените. – Едва ли някоя майка ще иска за детето си живота, който водят жените на есеите. Живот, изпълнен с покорство, бедност и саможертва.

Всички виждаха какво ще бъде бъдещето на Сара, ако избереше да тръгне по този път, но тя самата не го осъзнаваше. Излезе намусена, измъкна се през тежките дървена порта, въпреки че не бе довършила работата си.

Шела тръгна след нея, но беше прекалено късно. Никъде не можа да открие Сара. Тя бе последвала Аарон до каменната плевня на есеите.

Сара беше послушно момиче, но сега бе решила да отдаде верността си на друг.  Какво можеше да направи Шела? Тя бе само майка, чието сърце бе разбито от неразумната постъпка на детето ѝ.

– Тя ще се върне, – опита се да ѝ даде някаква надежда една от жените.

Шела поклати глава. Бе достатъчно веща в пътищата на любовта, за да разпознае мрежата ѝ, дори сред мъждивата светлина на идващата вечер.

– Грешиш, – каза Шела с глас изпълнен с болка. – Тя вече си отиде.

Стигнаха до малък оазис. От ръба на висока канара се стичаше не много висок водопад. Той обливаше скалите и образуваше в подножието малко езерце с прясна вода. Почувстваха се благословени и преливаха от радост.

– Казах ви, че трябва да имаме вяра  – каза назидателно Ангел. – Бог ни доведе тук. Той няма да ни остави.

В оазиса имаше палми с фурми и храсти с ухаещ жасмин. Тръстики с месести стъбла растяха по бреговете на езерцето. Бели цветя се носеха по зелената вода. Те имаха формата на звезда.

Наблизо беше и малка горичка с черници. От листата им се носеше жуженето на осите и се долавяше пърхането на водните кончета.

Въздухът бе прохладен и свеж, особено когато подухваше лек бриз, който бе спокоен и нежен.

– Добре е да останем в това закътано място, – възторжено предложи Ангел.

– Ти не осъзнаваш, че в такива жестоки времена не е хубаво да се задържаме дълго някъде, независимо че имаме вода и храна, – каза Марта.

– Завистта си е завист и е присъща на хората, – започна философски да разсъждава Ангел на глас. – Колкото по-хубаво е мястото, толкова повече хората ламтят за това, което имаш. По-добре е човек да бъде бедняк, скитник, тайна в мрака на нощта. Ако притежаваш нещо, което другите нямат, ставаш мишена на тяхната извратена алчност.

– Щеше да бъде по-добре, ако бяхме направили лагера си в някоя от пещерите извън оазиса, – обади се Марта.-  Или да бяхме продължили още навътре в пустинята, следвайки следите на дивите камили.

Но Ангел се боеше от пустинята затова каза:

– Нека да останем тук, където  е по-безопасно.

Марта се боеше и предчувстваше, че нещо ще се случи. Имаше чувството, че пъстрите сенки под финиковата палма бяха приели формата на усойница.

Мина известно време и една змия пропълзя в пясъка пред краката ѝ

Тя  сподели страховете си със Сара и предложи:

– Хайде да се преместим.

– Има хора, влезли в пустинята преди нас, които никога не са се върнали – прошепна Сара. – Обикновено били изоставени от другарите си и били погълнати от дивите зверове. Други били победени от глада и жаждата, а трети били отвлечени и поробени от месните племената. ….. Тук имаме всичко, от което се нуждаем.

– Ако си тръгнем, означава, че сме неблагодарни на Бог за неговата милост.  –  продължи да настоява Ангел. – Тук ще се чувстваме добре.

Щом Марта погледна към останалите, които си подвикваха щастливо, докато се гонеха под палмите, в миг забрави страховете си.

Останаха там, където имаше вода и храна, въпреки че на здрачаване по бреговете на езерцето се събираха хиени, привлечени от прохладата на водата, както всички зверове в пустинята.

Тези жестоки създания идваха наблизо, очите им искряха хищно, вперени в магаретата още  нещо, което бяха пренебрегнали. Нощем хищниците издаваха звуци, от които им настръхваха косите, но те кладяха огън и се завиваха през глава.

Малко хора минаваха оттам, напълваха кожените си мехове с вода и продължаваха. Тя бяха достатъчно мъдри да не останат на постоянно място в тези несигурни времена, защото ако не зверове, то хора можеха да им напакостят.

В Ейлат, най-южният град на Израел, разположен на брега на Червеното море има достатъчно много ресторанти, барове и различни видове закусвални.

Но специално внимание се обръща на ресторанта, който е под водата. Той се смята за второто по рода си заведение от такъв тип.

Подводният ресторант е открит през 1993 г. и се нарича „Red Sea Stars“. Той е разположен на дълбочина 6 метра.

В комплекса влизат бар, ресторант и обсерватория, единствената нощна подводна такава. В ресторанта има 90 места.

Конструкцията на ресторанта е направена във форма на звезда, в която има 62 безформени прозореца, през които посетителите могат напълно да се насладят на откриващата се пред очите им красота на подводния свят. Пред погледите им бавно минават ярки риби и водолази.

Много хора след като навършат 30 години критично оглеждат досегашния си живот и разбират, че още не са успели да направят нещо важно и интересно. В главата им се върти натрапчива мисъл, че времето им е преминало и сега остава само да се смирят.

Но сега ще ви разкажа за човек, който доказва, че да се започне нещо ново никога не е късно и успехът ще дойде малко по-късно.

На 12 години Андреа Бочели напълно ослепява. Мечтаел е да стане оперен певец.

Заради това, той отишъл в Торино, където учел пеене при известен тенор. Вечер свирел в различни групи по баровете, за да припечели пари.

През 1992 г. Андреа успешно се представя на прослушването при италианската рок звезда Дзукеро. По-късно тези демо записи с изпълнение на Бочели попаднали в Лучано Павароти. И от тогава кариерата на Андреа тръгнала нагоре.

Сега той е известен изпълните и популяризатор на оперна музика.

Съветвам ви да не се отчайвате и да продължите да търсите. Спомнете си думите на Джон Р. Р. Толкин:

“ Не всички, които блуждаят –  ще се загубят“.