Можем ли да не се страхуваме в този опасен и непредсказуем свят? Да, определено можем!Защото Бог е убежище и защита за нас.

Но това обещание засяга само тези, които живеят с Господа и изпълняват Словото Му. Тези, които пребъдват в Бога не се страхуват от това, което може да им направи дявола.

Бих искала да уточня, че Божието обещание не гарантира, че дяволът ще ни остави намира. Но Бог ще ни даде изходен път, когато дяволът ни покаже уродливото си лице.

Ако вие се страхувате от опасностите край вас, прекарайте повече време с Божието Слово и в молитва до тогава, докато вашето доверие в Бога, победи страха ви.

Приближавайте се към Бога и след това няма да има значение, колко опасен ще стане този свят. Господ непременно ще се погрижи за вас.

Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..

Камъните вградени в стената на едно здание разказаха следната история:

– Ние идваме от далечни страни, планини и скали. Огънят и водата векове са работили върху нас, но под тяхното въздействие ние станахме здрави и яки.

Хората направиха от нас жилища, в които се родиха и израснаха деца им. Тук те страдаха, радваха се, намериха покой и защита. И тук те научиха урока даден от нашия и техния Творец.

Много неща трябваше да преживеем, преди да станем това, което сме сега.

Барутът разкъсваше сърцата ни, кирките ни смачкваха и пробиваха. Струваше ни се, че те правят това без някаква цел и необходимост, когато се търкаляхме като грозни блокове на кариерата.

Но постепенно ни изглаждаха. По някои от нас мина много тънък резец, който отделяше грубите ръбове.

Сега ние сме в завършеният си вид, намираме се на предназначените  ни места и изпълняваме своето служение.

Така завършиха разказа си камъните.

Ние също се намираме на кариера, но в още незавършен вид. Предназначени сме за много по-съвършено здание.

И ще дойде ден, когато не човешки ръце ще ни вложат в стените, като живи камъни в небесния храм.

Много собственици на котки знаят, че техните любимци обичат да влизат в кутии. В малки и големи по размер, те го правят много изящно.

Ветеринари установили, че има няколко причини за това странно поведение на котките.
1. Затвореното пространство представлява защита.

Котки в дивата природа се крият в хралупите на пещери и дървета и домашните предпочитат кутията.

2. Кутията е комфортно място за скриване от проблемите.

Котките предпочитат да избягват срещи с врага и не развиват
стратегии за разрешаване на конфликтите.

Ако някоя котка е уплашена, за нея най-удобното място да се скрие от проблемите е кутията.

Ако в къщата няма кутия, котката се завира в обувка, ваза, чанта и други уютни места.

3. Кутията  е място, където котките се топлят.

За котките най-комфортната температура е от 30 до 36 градуса по Целзий.

За това те обичат батериите, слънцето и уютната кутийка.

Картонът притежава  топлоизолационни свойства, което дава възможност на котката да се стопли в кутия изградена от него.

Жалко, че котките не говорят човешки езици, иначе до сега да сме разбрали техните тайни.

Черните щъркели гладуват в резерват в северен Китай поради захладяване на времето. Реките в провинция Шанси, където се намира резерватът, са покрити с лед.

Сътрудниците на резервата в град Линцю казват, че черният щъркел на ден изяжда до килограм щипок, сладководни риби от рода на шараните, а когато стане по-студено и повече.

Биолозите подхранват щъркелите с малки рибки и скариди, но това не е достатъчно.

Сътрудниците на резервата се помолили местните жители да им помогнат кой с каквото може.

Районът на резервата надхвърля 71 хиляди хектара. Той е единствената защитена територия в планината Тайханшан, където редки видове птици са под защитата на човека.

Черните щъркели са сред най-застрашените видове. Популацията на тези птици, наброява само около две хиляди, почти половината от тях живеят в Китай.