Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Известният оперен певец от Перу Хуан Диего Флорес решил да внесе музика в живота на бедните деца.
Той основал благотворителен фонд „Симфония за Перу“, подържащ създаването на детски оркестри и хорове по цялата страна.
Перуанският тенор казва, че целта му е да насърчи децата към творчество, за да им се даде възможност да се развиват и в същото време да се промени обществото към по-добро чрез музиката.
Хуан Диего Флорес, тенор казва:
– Музиката винаги е с мен. В училище бях критикуван, че все нещо си свирукам или пея. Това е необичайно, но аз исках винаги да го правя. Знаете ли, когато децата имат възможност да слушат музика, разцъвтяват. Точно това им е нужно. Нашата система понякога е доста формална и не се вземат тези деца, които изглеждат по различно, но имат специален талант.
Скоро Флорес придружил деца, подкрепяни от фонда, на първата им публична поява в Националния Гранд театър в Лима. Концертът имал голям успех.
Родителите са забелязали, че чрез тези занимания, децата им наистина се променят. Майката на един от малките музиканти каза:
– Не очаквах, че това ще бъде толкова прекрасно. Дъщеря ми не знаеше как да пее, но сега пее чудесно.
Оркестърът „Симфония за Перу“ е съставена от деца на възраст 8-13 години. Фондът финансира 13 учебни центрове, които работят в различни райони на страната. Флорес също е открил работилница за деца, където те могат да правят свои собствени музикални инструменти.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.

Щастливи ли сте? Не? А колко време отделяте да гледате телевизия? Много? Това е и причината за вашето нещастно съществуване.
Колкото е по-щастлив човек, толкова по-малко гледа телевизия. А нещастните хора прекарват повече време край телевизиония екран. Това са доказали учени от Университета в Мериленд.
Идеята е дошла по време на допитване до различни хора, които трябвало да посочат нещата, с които се занимават през свободното си време. Тези, които се считали за щастливи, в списъка от любими занимания поставили общението с приятели, пътувания, гостувания, четене на книги и вестници. Забележете, между развлеченията си в това допитване нещастните хора на първо място са посочили телевизора.
Извода е прост, ако ти осъзнаваш, че в този живот нищо не те радва, то смени начина си  на почивка. Седенето пред телевизора замени с общение, разходки в природата, дори четене. И ще видите как живота ви ще стане по-весел, пълен с очаквания и успехи.