Ема погледна Галя и каза:

– Твоята вяра остава следа, не само когато учиш децата си на стихове от Библията, но и когато ….

– Да, да знам, – прекъсна я Галя. – Дали чета Божието Слово? Моля ли се, дори когато съм уморена? Прощавам ли, когато ме наранят? Дали хваля Бога само в неделя, а и у дома? ….

– Не е достатъчно да учиш децата си на добри неща, – смръщи вежди Ема, – защото те те наблюдават какво правиш.

– Е, да, – въздъхна предизвикателно Галя. – Начинът, по който живея, потвърждава или отрича думите ми.

– Ако по цял ден седиш пред телевизора – сбърчи нос Ема – или чатиш по телефона. В дома ти се чуват викове и обиди. Всичко това се запаметява много по-добре от това, което им казваш.

– Нали ги водя в неделя на църква. Посещават неделното училище, – Галя повдигна ръце недоумяващо.

– Църквата е добавка към основното ястие, а не заместител, – тръсна глава Ема. – Възпитанието на децата е твоя задача.

– Вече е твърде късно да поправям нещата, – Галя примирено повдигна рамене.

– Никога не е късно да започнеш, – думите на Ема прозвучаха назидателно. – Започни като се молиш с детето си поне десет минути. Прочети му един стих от Библията и говорете по него. По това време нека телевизорът, компютърът и телефона бъдат изключени. Това е инвестиция с вечна стойност.

– Искам децата ми да познават Бога, – Галя направи голяма пауза, след което продължи. – Не желая да бъда погълната от материалното. Нужно е да се фокусирам към духовното. Искам така да живея, че децата ми да следват Господа.

– Всичко, което изброи е добро, – Ема топло се усмихна на Галя. – Действай и не се отказвай, когато не успееш.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Гошо се горещеше много:

– Защо толкова често изпускаме лодката?

Той имаше предвид живот в правилния път, следвайки вярната посока.

– Защото се задоволяваме с второто най-добро, – поясни Трифон

– Така е! – възмути се Гошо, – Ние се хващаме за лъскави заместители вместо за оригиналния артикул.

– Нека се откажете от всичките си извинения днес и да разпознаем къде трябва да се променим, за да пораснем.

– Промяната е същността на живота и си струва неудобството, трудностите дори и болката, – подчерта дебело Гошо.

– Животът е това, което Бог ни е създал да правим, – въздъхна Трифон.

– Нека спрем за момент и се запитаме дали се гмуркаме в живота, който Бог е планирал за нас или просто гребем по повърхността, – назидателно се изказа Гошо.
– Промяната е пътят към пълноценния, творчески и удовлетворяващ живот, който Бог ни призовава да живеем, – заключи Трифон.

Китайски учени установили, че добре познатите заместители на захар – захарин, аспартан, еритритол, могат да бъдат смъртоностни за опасно инванзивните видове мравки  Solenopsis invicta, известни още като червените мравки.

Родината на този вид са горите на Южна Америка, но се разпространил на юг, на островите на Западна Индия, Южен Китай и остров Тайван, Филипините, забелязани са в Индия и Австралия.

В отровата на тези мравки се съдържа алкалоид соленопсин, който оказва силно въздействие върху кожата на човека, предизвикващо усещане за изгаряне. За това са ги нарекли огнени.

Не са редки случаите на тежка алергична реакция след ухапване от тези мравки.

В хода на изследванията се разбрало, че сред огнените мравки, които хранели със заместители на захарта, смъртността им била повече от 80% в сравнение на тази в контролните групи.

При това еритрита и другите подсладители се оказали бавно действащи отрови, така че опитните мравки успели да предадат порция смъртоносна емисия на своите събратя по колония в хода на обикновения за мравките обмен на храна. Това прави заместителите на захарта ефективен материал, за производство на изкуствени примамки.

При по-нататъшните експерименти учените възнамеряват да определят, какво ниво на еритритол, захарин и аспартам е токсичен за огнените мравки, но и да им позволяват да се върнат в колонията и да предадат храна по веригата нататък.
Изследователите също ще видят, как действат примамките не в лабораторни условия, а в реални.

Тази улица не беше главна, а само една пресечка от площада, но по нея минаваха много хора. Като доказателство за това по тревата  край нея бяха разхвърляни какви ли не опаковки. По тях можеш да разбереш какво се продава в магазина на площада. Същински потоп от заместители, рожби на индустриалната химия, напаст на техническия прогрес.

Дядо Кольо в синя фланелка и дочени панталони работеше усърдно с метлата и на тази незабележима улица събираше внимателно и съсредоточено боклука.

Край него мина млада жена. И в место поздрав му подхвърли:

– Бай Кольо, пак ли чистиш?

Старецът въздъхна:

– Неразбран народ, Станке, няма поправия! Кой каквото си купи от магазина на Калчо, опаковката му все тук я хвърля. Отзарана щях да бия едно циганче. Изяде си вафлата и хоп, опаковката на земята. Днес ще почистя и ще видиш колко време чисто ще остане. Пък като дадат помощите ела гледай какво става!

– Цигани, българи, всички правят боклук, – в същия дух му отвърна Станка. – И на нашата улица е същото. Когато имахме още добитък ринехме лайна, а сега найлони.

– Е, аз реших да почистя, че гостенка чакаме. Жената готви, а аз чистя.

– Коя е гостенката ви? – попита Станка.

– Дъщерята с децата. Нали сега са в София. Отпуска била, че решила преди да тръгнат за морето да се отбият и у нас.

– Е, то хубаво, – зарадва се искрено Станка, – Викаш и внуците ще дойдат ….

– Да, с тях ще бъде. Отдавна не сме ги виждали с бабата.

– Е, по тоя случай заслужава да е чисто, – засмя е Станка, – иначе какво ще си помислят софиянците за нас?

И жената отмина нагоре, а бай Кольо продължи да размахва още по-юнашки метлата.