Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?

Магдалена бе останала вдовица на 34 години с три малки деца на ръце. Ежедневието ѝ преминаваше в работа и грижа за малките. Почти не ѝ оставаше свободно време да помисли за себе си.

Минаха години децата пораснаха, появиха се и внуци. Понякога ѝ ги оставаха да се грижи тях. Купуваше им играчки и бонбони, а и сама приготвяше лакомства за малките палавници. Това бе израз на любовта ѝ към тях.

Тия дни магазините бяха отрупани с големи и малки сърца, шоколади увити в красиви червени и розови кутии с формата на сърце.

– Магда имаш ли вече Валентин? – подхвърля ѝ закачливо съседката.

Тя отдавна познаваше Магдалена. Знаеше колко трудно ѝ беше, докато изгледа децата. Освен това в квартала всички уважаваха Магдалена. За тях тя бе почтена жена, която не се забъркваше в разни любовни авантюри.

– О, Недке, – отвърна ѝ в същия тон Магдалена, – нали знаеш, че още преди 32 години отдадох сърцето си на Исус. За това за мен всеки ден е ден на влюбените.

– Ех и ти, – махна с ръка съседката.

– Той ме кара да се чувствам обичана и специална, – добави Магда.

Може би ще си кажете, че и този ден ще дойде и ще си отиде, особено ако сте сами. Но погледнете малко по-различно към него. Използвайте го, за да свидетелствате за Божията любов на някой друг.

Или просто им кажете: „Исус е любовта на живота ми“.

Не забравяйте, че “ Ние любим [Бога], защото първо Той възлюби нас“.

Най-после заваля сняг и то какъв. На места бе толкова изобилен, че хората останаха без ток и вода, даже телефоните им изгубиха обхват.

Няколко дена по-късно малко се постопли и само малко сняг тук там напомняше, че е имало прекалено много обърквания и затруднения.

Малкия Дамян бе седнал до дядо си и задаваше своите не свършващи въпроси?

– Как така от морави пък стават бели като сняг?

Дядо Димо погали внука си и се засмя, а после хитро го погледна и започна да му обяснява:

– През седемнадесети век Исак Нютон е използвал призма, за да проучи как светлината се разлага на различни цветове. Той открил, че когато светлината преминава през даден обект, тя разкрива специфичния му цвят.

– Аааа! – зяпна учудено малчуганът. – Ама наистина ли?

– Докато един леден кристал изглежда полупрозрачен, снегът е съставен от много ледени кристали, събрани заедно, – продължи обясненията си старецът. – Когато светлината преминава през всички кристали, снегът изглежда бял.

– Това е много интересно, но аз те питах за друго, – начумери се Дамян.

– Нали точно това исках да ти обясня, – каза недоволно старецът, – ти все бързаш. Искаш всичко на минутата да разбереш.

Дамян се почувства виновен пред дядо си и тихо каза:

– Сбърках, дядо. Моля те обясни ми ….

Вече поуспокоен дядо Димо поднови разясненията си:

– Нашите грехове са „алени“ или „червеи като пурпур“, но Бог ни е обещал, че „ще бъдат бели като сняг“….

– И как става това? – попита нетърпеливо Дамян, като прекъсна отново обяснението на дядо си.

Този път старецът не обърна внимание на думите на внука си, а продължи:

– Благодарение на Исус ние имаме достъп до Бога, от Който можем да искаме прошка. Исус нарече себе си „светлината на света“ и каза, че който Го следва, „никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“. Когато изповядваме греховете си, Бог ни прощава и ние сме видени през светлината на Христовата жертва на кръста. Това означава, че Бог ни вижда така, както Той вижда Исус – непорочен.

– Значи, – Дамян се напрегна и след няколко минути размисъл, коментира това, което бе разбрал, – ако искам прошка от Бог за греховете си и Той ми прости, аз ставам „бял като сняг“.

– Да, – съгласи се дядо Димо като се усмихна, – ставаш чист като снега, който ни изглежда бял и незамърсен.

В църквата нямаше много хора. Петър Василев бе заел вече мястото си. Всички го познаваха като богобоязлив човек, който бе готов и на мравката път да стори.

Той бе преклонил глава и усилено се молеше:

– Боже, благодаря ти, че съм с Теб вече тридесет години. Много си ми помагал и се ме освободил от пороците ми. Ето постя два пъти в седмицата, плащам си десятъка и не пропускам богослужение. Благодаря Ти, че не съм като другите хора, затънали в греха и беззаконието си ……

Изведнъж нещо смути молитвата му и Петър повдигна очи.

Прага на църквата бе прекрачил луксозно облечен мъж. На ръката му се виждаше доста скъп часовник.

„Този какво право има да влиза тук?! – помисли си ожесточено Петър. – Да си гледа света, парите и удоволствията. Нима може такъв да се покая искрено? Ще го повярвам, когато го видя да сваля всичко онова, с което се смята за по-горен от нас“.

Димитър Златев бе влиятелен човек. Работеше в данъчното. От няколко дена насам бе усетил, че в живота му нещата не са наред. Всичко си имаше, но вече нищо не го радваше. За това бе дошъл днес в църквата.

Златев бе навел глава и очите си не смееше да повдигне, само устните му тихо шептяха:

– Боже, бъди милостив към мене грешника ….

„Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи,  защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.

Тутси са един от трите местни народа в Руанда и Бурунди в централна Африка, другите два са туа и хуту. 1994 г. се оказа много тежка за тях. В продължение на два месеца са били убити близо милион тутси от членовете на хуту.

По това време там работеше епископ Джефри със съпругата си, станали неволни свидетели на позорното избиване на съотечественици.

Един ден, когато бяха отминали тези кървави събития, епископът посъветва жена си:

– Сближи се с жените, чийто близки са били убити. Те имат нужда от намесата на Бог в живота им.

– Ти знаеш, че и мои близки бяха също убити, – отбеляза съпругата му. – Всичко, което мога да направя е само да викам от болка.

Тогава Джефри като мъдър водач и грижовен съпруг ѝ каза:

– Събери жените, плачи и викай заедно с тях.

Той знаеше, че мъката изпитана от жена му я бяха подготвили да поеме дял от болката на другите.

Църквата е Божието семейство. Това е място, където можеш да споделяш добро и лошо. За това ние трябва да се радваме с тези, които се радват и да плачем с онези, които скърбят. Изразът „един на друг“ разкрива нашата взаимозависимост.

Въпреки че дълбочината и мащабите на нашата болка може да бледнеят в сравнение с тези на засегнатите от геноцид, но тя е все пак лична и реална.

Поради това, което Бог ни е научил по време на болка и мъка, ние можем да помагаме, да обгръщаме и утешаваме наранените.