Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Васко бе днес сам на пясъка и много се радваше на това. Нямаше ги Дидо и Ники. Защо отсъстваха за него нямаше значение.

– Сега няма да разделям дървените си войничета на три армии, – мърмореше си доволно малкото момче. – Освен това няма да се караме, чий ред е днес да победи.

На Васко му изглеждаше несправедливо, да се преструва, че губи. Все пак това бяха неговите войници.

Когато се прибра Васко сподели тези мисли с майка си. Тя го погледна в очите и той разбра, няма измъкване. Предстоеше му да чуе поредния житейски урок.

– Не си ли се замислял, че това „мое, само мое“ е причинило половината беди в този свят? Когато играеш с приятелчета си, войниците принадлежат и на трима ви.

– Дори когато сме противници? – попита озадачен Васко.

– Дори и тогава. Кое по-важно за теб играчките или приятелите ти?

– Харесва ми да бъда с тях, но нали те играят с моите войници.

– Когато ги прибереш в къщи, пак са твои, – майка му се опита да го умиротвори. – Ако се държиш с Дидо и Ники зле ще си вгорчите взаимно живота. Според мен злобата се дължи на най-обикновен егоизъм. Обещай ми, че няма да бъдеш егоист занапред.

– Обещавам, – тихо каза Васко, но продължи да се дразни, когато Дидо и Ники побеждаваха с част от неговите войници.

Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Животът на Данчо бе изключително динамичен. Той постоянно бе зад волана. И това безразсъдство без почивка даде резултат.

Той катастрофира. Пораженията му бяха сериозна и на косъм бе да загуби живота си.

Сега лежейки в болницата, той преосмисляше живота си и правеше съвсем други планове за бъдещето.

Не знаеше дали ще може да се движи без помощ и изобщо ще успява ли сам да се обслужва, но той не губеше надежда и смяташе, че ще преодолее всичкия този кошмар.

Но ударите в живота идват от там, от където най-малко ги очакваме.

По обяд медицинската сестра му донесе писмо.

Данчо веднага позна почерка ѝ. Ръката му, която държеше писмото се разтрепери от вълнение.

– Какво ли ми пише? – каза си той и започна да чете.

Още от първите редове, веждите му се събраха и едва не извика от болка.

Годеницата му пишеше:

„Може би ти изглеждам безсърдечна, но повярвай ми, чувствам се ужасно. Бих искала да се разделим като приятели. Не ми се сърди и погледни ситуацията от моя гледна точка“.

Безскрупулният егоизъм на решението ѝ го накара да се изсмее на глас. Отдавна не се бе смял така. Дежурната сестра го помисли за полудял и понечи да му даде успокоително.

– Не се тревожете, – продължаваше да се усмихва Данчо. – Годеницата ми ме напуска и се жени за банков бос. Желая ѝ успех.

Раните му заздравяваха, но тази в душата му дълго тлееше в него.

Животът понякога е кратък, а отчаянието дебне на всеки ъгъл и това не може да се пренебрегне.

Единственото, което оставаше за Данчо бе, че се е променил и то към по-добро.