Соколов бе решил да изясни добре нещата на младия Петрунов, така че той да не се самозалъгва и да храни напразни надежди, но не искаше нацяло да го обезкуражи.

– Когато бях студент по медицина – започна да разказва Соколов, – се разболя баща ми. До този момент той беше силен човек с желязно здраве и безгранична работоспособност. Лекарите му бяха открили диабет.

– Да чувал съм за нея като захарна болест, – каза Петрунов.

– Организмът престава да преработва хранителните вещества, не доставя на тялото мазнини и захари, вследствие на което болният отпада и слабее, – Соколово набързо обясни причините и симптомите на заболяването.

– Но днес това се лекува, – възрази Петрунов.

– Науката по онова време изобщо не бе в състояние да лекува диабета. Измъчваха болните с особена диета, по този начин краят само се отлагаше. След две-три години болният бе обречен на мъчителна гладна смърт сред изобилие от храни и напитки.

– Никой ли не ви каза какво точно да направите? Нима не сте намерили някакъв изход?

– Тогава като студент и бъдещ лекар, тичах от един капацитет при друг. Изучавах всички книги и редки съчинения свързани със заболяването. Ала навсякъде, устно и писмено, получавах един и същ отговор: „неизлечим“. От тогава ненавиждам тази дума.

– Жестоко е, безпомощно да наблюдаваш смъртта на човека, когото обичаш, напълно мога да ви разбера, – въздъхна Петрунов.

– Почина три месеца преди да се дипломирам, – сведе поглед Соколов.

– Доста печален край, – сбърчи чело Петрунов.

– Няколко седмици по-късно чух доклада на един от нашите водещи фармаколози, който каза, че в лабораториите на някои страни са извършени доста успешни опити за откриването на някакъв екстракт от жлези за лечението на диабета. И ето сега след толкова години диабетът е „победена“ болест.

– Ако по онова време имахте неколкостотин грама от препарата, баща ви нямаше да умре или поне щяхте да вярвате в неговото оздравяване, – развълнувано добави Петрунов.

– Сега разбирате ли моето раздразнение и непримиримост, щом някой произнесе думата „неизлечима“? – Соколов тупна с длан по масата. – Денем и нощем мечтаех да изнамеря някакво средство, което да помага на хора с това заболяване. Сифилисът вече се лекува, въпреки че  преди това е бил също „неизлечимо“ заболяване.

– Искате да кажете, – изкашля се нервно Петрунов, – че Ницше, Шуман, Шуберт и кой знае колко още трагични жертви в никакъв случай не са умрели от „неизлечими“ болести?

– Да! Болестта, от която са починали, по тяхното време „все още е била неизлечима“, можем да кажем, че са умрели твърде рано, – засмя се Соколов. – Всеки ден дарява лекарите, с нови и неочаквани изходи за едно или друго заболяване, които вчера са били немислими!

Петрунов го гледаше смаяно.

– Ето защо всеки път, – продължи разясненията си Соколов, – когато се сблъскам с някой случай, при който останалите лекари свиват рамене, моето сърце се свива. Не знам средството на утрешния или на по-следващия ден, но имам надежда. Навярно ще го открия аз или някой друг и то в последния миг от живота на този човек.

– Всичко е възможно, – сви рамене Петрунов. – дори невъзможното.

– Така е, – съгласи се Соколов, – защото там, където пред медицината днес са заключени всички врати, много често някъде отзад съвсем неочаквано се отваря друга врата. Където нашите методи са безсилни, просто трябва да се опитаме да открием нови. Ако науката не може да помогне, разчитаме на някакво чудо.

– В медицината се случват чудеса,  – съгласи се Петрунов.

– Понякога дори можем да ги предизвикаме! – очите на Соколов искряха възторжено. – Повярвайте ми, не бих измъчвал приятелката ви с толкова тежки процедури и продължително лечение, ако не се надявах на нейното подобрение и оздравяване? Случаят е тежък, признавам това. Отдавна не ми се е случвало, да не мога да напредвам толкова бързо, колкото би ми се искало. И все пак, няма да я изоставя.

– Аз също, – в очите на Петрунов проблесна слаба надежда.

Завистта, разприте, раздорите и разделенията върнаха християните от Коринт обратно към физическото или плътско им състояние, в което те са били преди да бъдат родени отново.  Това толкова е забавило тяхното духовно израстване, че те не могли да разберат това, на което искал да ги научи апостол Павел.

Днес сатана изпраща сред нас същия дух на разделение. Той знае, че един дом, разделен против себе си, ще падне.  Но ако отидем към единството на вярата ни, то ще достигне пълния ръст на Христос.

За това дяволът ни е изпратил духа на разделяне, за да действа в личния ни живот, в нашите църкви, в обществен ни живот и нашето семейство.

Той преследва същата цел, да предизвика завист, разпри, раздори, разделение и да възпрепятстват нашето духовно израстване, както направи с християните в Коринт.

Но ние не трябва да се поддаваме на този дух. Павел казва: „действуващи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос“.

Сравнете „действуващи истинно в любов“ с „завист, спорове и разногласия“. Това са напълно противоположни неща. Не можете да ги правите едновременно.

Когато действаме истинно в любов, ние растем. Когато завиждаме, караме се и се отделяме един от друг, ние се връщаме към първоначалното си състояние.

Не позволявайте на сатана да забавя вашия духовен растеж, поддавайки се на духа на разцепление, но говорете истината в любов и растете чрез Него във всичко!

При наблюдение на движещ се автомобил на видео ни се струва, че колелата му се движат назад.

Това е проява на стробоскопичния ефект, които се обуславя от инерцията на зрението.

Може да се избере скорост на движение до 1/24 от секундата, това е стандартната продължителност на един кадър от филм. Тогава колелото ще направи няколко оборота, но за малко няма да достигне своето предишно положение.

Тъй като човек се ориентира по спиците на колелата, при него възниква усещане, че те бавно се въртят в обратна посока.

Това явление може да се наблюдава и в реалния живот. Например, през нощта на улицата, която се осветява от лампи с нискочестотна пулсация.

„Приближете се към Бога и той ще се приближи към вас…“ Какво прекрасно обещание.

Всеки от нас може да се обърне към Бога с увереност, че Той ще се приближи към нас толкова близко, че ще усещаме присъствието Му.

За много от нас това не е лесно. В живота ни нещо постоянно се стреми да ни отклони от Бога и ние имаме все по-малко и по-малко време да останем насаме с Него.

Децата, работата, телевизорът, Интернет, дори и служението ни към църквата, всичко това изразходва нашето ценно време.

Може би е време да преразгледаме приоритетите си? Нужно е да се откажем от някои работи и занятия, за да имаме повече  време да прекарваме насаме с Бога.

Бог иска да общува с нас. Той е направил всичко възможно, за да бъде близо до нас. Простил ни е греховете с цената на смъртта на Своя Син.
Дал ни е Словото Си и безценна възможност да се молим, и да Му се покланяме.

Той е непосредствено близо до нас. Ако ние се приближаваш към Него с една крачка, Той прави две към нас.

Светът е пълен с невероятни места, които заслужава да се видят.

Всички те са уникални, не само като исторически паметници, но и с това, че са пазители на единствени по рода си истории.

Ако пътува човек до тях, той ще се потопи в необичайна атмосфера, ще получи множество незабравими впечатление и ще се настрои на нещо  хубаво.

Храмът на слънцето е постройка от 13 век. Той се намира в Конарак, Индия.

Смята се, че храмът е построен от краля на династията Източен Ганг.

Той е създаден под формата на колосална колесница, теглена от седем изящно издялани галопиращи коне, илюстриращи седемте дни от седмицата и дванадесет двойки от огромни каменни колела, обозначаващи часовете в денонощието.

Всяко колело е оформено с осем спици, символизиращи осемте деления на по три часа, според които индийците отмерват денонощието. На тази колесница се вози Творецът-Слънце, пътешестващ ежедневно из небесния свод.

С множеството си детайлни изображения масивните стени на храма представляват жива хроника на живота от времето на династия Калинга.

По тях се разхождат стотици слонове, коне и дори жирафи, виждат се ловци, сражаващи се воини и ездачи, танцуващи девойки и множество еротични сцени от живота на владетелите.

Всяка педя от масива е превърната във фин детайл, в миниатюрна скулптура, при това толкова деликатно, че е трудно да разграничиш детайла от цялото.