Има ли нещо по-лошо от самотна старост? Със всеки изминат ден главата започва да работи все по-зле, отслабва зрението и слуха. Болестите натрупани през всичките години, сега през настъпилата старост вкупом  напомнят за себе си. А помощ няма от кого да поискаш.

Такава бе съдбата и на Мария, която разчиташе на собствените си спестявания, които намаляват малко по-малко. Тя имаше и пенсия, но колко бе тя?

На кого да се довери? Никой не познаваше. Ако се довери на непознат човек, можеше да загуби и малкото, което ѝ бе останало.

Във входа на Мария скоро се настани в един от съседните апартаменти Елена с трите си деца. Тя бе забелязала старицата и се опитваше да установи добри взаимоотношения с нея, но Мария бе много затворена. Личеше ѝ, че страда от някакво психично заболяване.

Но Елена не се отказа така лесно и Мария ѝ се довери. Един ден възрастната жена я пусна дори в собствения си апартамент.

Това, което Елена видя там силно я шокира.

„Колко време е живяла в тази мръсотия?“ – помисли си Елена.

Виждайки изненадата в погледа на гостенката си Мария каза:

-А това ли, та аз не съм се къпала от 13 години.

В стаята се търкаляха счупени мебели и съдове, раздрани дрехи бяха разхвърляни навсякъде, а пода бе покрит с дебел слой мръсотия.

В другите стаи положението беше още по отчайващо. Някои от вещите дори бяха покрити с плесен. В хладилника на старицата нямаше почти никаква храна.

Сърцето на Елена се сви от жалост. Тя запретна ръкави и започна да чисти. Изхвърли мухлясалите и повредени неща, но трябваше да бъдат заменени с нови. Какво да прави?

Тогава тя се обади на свои приятели и им разказа за съдбата на самотната жена.

В жилището на Мария се появи нов диван с ново бельо, чисти дрехи, без дупки и мебели, които не се разнищваха. Мръсотия беше изчезнала, а хладилника блестеше с поразителна чистота. На рафтовете му се  появи нормална храна.

Мария бе вече по-добре отколкото преди. Тя имаше вече чист апартамент, нови приятели, които я посещаваха редовно и се грижеха за нея. А тази компания бе много важна за нея.

Самотата бе ограбила живота ѝ, но хората смилили се над нея ѝ дадоха много любов и радостни дни.

За младите хора много е важно обкръжението им. Ако приятели те канят някъде, често е трудно да се откажеш.

Когато те викат  да отидеш по пътя на греха, несправедливостта, кражбата и злото, Мъдростта вика:

– Сине мой, не се съгласявай!

Независимо от това, че пътя към греха се оказва доста съблазнителен и по-лек, не ходи по него. Дори птиците избягват примката.

За това младите хора трябва да бъдат мъдри в избора си на път в живота.

Бог е изпратил Мъдростта за да обяви пътя на живота. Въпреки това, много хора отхвърлят нейните думи и изобличения, уверени, че знаят всичко.

Ако човек отхвърли съветите на Мъдростта, върху него ще дойде ужас, беда, скръб и притеснения. Тогава той  ще Я вика, но тя няма да го чува. Той ще опита плодовете на своите мисли в живота си.

Тези, които се боят от Бога, ще живеят безопасно и спокойно, без да се страхуват от злото.

С една дума казано, слушай Божията мъдрост.

Лесно е да отделяме време или пари, когато имаме много. Истинското изпитание за щедрост идва, когато не разполагаме с излишък.

Трябва ли да дадем на някого в нужда, когато имаме малко? Ако го направите, ви поздравявам. Вие сте преминали Божия тест за щедрост.

Защо Бог изпитва нашата щедрост? Защото сме направени по Негов образ и трябва да започнем да ставаме като Исус, трябва да се научим как да бъдем щедри.

Ако не го направим, никога няма да пораснем и няма да имаме Божието благословение в живота си.

Един добър пример е описан от апостол Павел в 2 Коринтяни 8 глава: “ ….. макар и да търпят голямо утеснение, пак великата им радост и дълбоката им беднотия дадоха повод да преизобилва богатството на тяхната щедрост“.

Радостта и щедростта вървят винаги заедно.

Хора, които винаги си спомнят за Небесното Царство, даже и в най-мрачните дни остават ведри и радостни.

Ако възприемаме Небесната слава като реалност, ако малко внимание отделяме на материалните вещи, а повече на духовните и вечните, нас трудно ще ни разтревожат.

Това не е бягство от реалността, както смятат някои. Напротив, твърдата вяра в бъдещото, ни прави по-отговорни в живота.

Около нас има хора, които даже и на ум не им е идвало да помислят за рая или ада. Как ще научат за своето бъдещето, ако не им кажем какво ги очаква?

Истинското бягство от действителността се заключава в нежелание да се погледне в бъдещето и да се приеме това, което Бог е приготвил за нас.

В тези мрачни дни, пълни с объркване и несигурност, всеки християнин, който уверено гледа към бъдещето, запазва спокойствието и радостта си, знаейки че един прекрасен ден ще се възцари Христос, а ние „ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Всичко в двора бе спокойно, когато се чу силен женски писък, който бе последван от отчаян и нестихващ плач.

Стамен току що бе изтичал в двора на Радка и бе казал:

– Бика смачка вашата Славка.

Радка без да се бави хукна след Стамен. Тя още от далече видя голяма тълпа, които се бяха скупчили на поляната. Стигна бързо до хората, разбута ги и падна до тялото на дъщеря си.

Славка бе цялата в синини. Едва дишаше. Петър, който също бе чул лошата новина, бе дошъл преди малко. Грабна дъщеря си и с отпуснатото детско телце се втурна към дома на доктор Занков. Радка залитайки последва мъжа си. Тя плачеше и се вайкаше:

– Боже, защо Славка……., не ми отнемай рожбата……как ще живея без нея…..

Докторът ги посрещна на прага на дома си. Мълвата бе стигнала и до него.

Пое Славка от ръцете на баща ѝ и я понесе навътре, за да ѝ направи по обстоен преглед. Двамата опечалени родители и малка група от следващите ги хора тръгнаха след доктора.

Той бе възрастен и як мъж. Какво ли не бе минавало пред очите му, но след като огледа малката Славка, отпусна безпомощно ръце.

– Много е натъртена, няма здраво място по нея. Ако съсирек стигне до сърцето…..това ще е краят. Не мога да направя нищо.

– Но, докторе, …., направете за Бога нещо, – едва сега очите на Петър се напълниха със сълзи.

Докато носеше дъщеря си в него гореше надежда, че докторът ще я оправи. А сега какво да прави?

– Най много до два дена….., – с болка промълви Занков. – Занесете я у вас, няма смисъл да остава тук….

Петър взе внимателно дъщеря си и тръгна бавно към дома си.

„Та тя е едва на седем години, – мислеше си той. – Какво е видяла от живота? Не мога да повярвам, че толкова весело и жизнерадостно дете ще си отиде така нелепо“.

Когато влезе в къщата си, Петър постави неподвижното детско телце на кревата и се загледа в него.

Баба Мита тропна вратата и запъхтяна влетя в стаята.

– Тичай, Петре, в кланицата и поискай една кофа бял дроб.

Мъжът се оживи. Баба Мита бе помагала на много хора. Бе излекувала, не един и двама безнадеждно болни, които медицината бе отписала вече.

След половин час Петър донесе пълна кофа с бял дроб.

Баба Мита и Радка започнаха да налагат дроба върху синините. Възрастната жена се обърна към Петър и каза:

– Донеси още бял дроб, този няма да стигне.

През половин час възрастната жена и Радка сваляха дроба, който се бе спаружил, от тялото на Славка и налагаха нов.

По едно време Славка отвори очи, но след това се унесе.

Борбата за живота на това малко момиченце продължи цели 20 часа. Постепенно синините по тялото на детето изчезнаха и то започна да диша по-спокойно.

След два дни Славка седеше на кревата и се усмихваше на околните.

– Ще се оправи, – шепнеше с благодарност Радка, която не бе спряла нито за миг и денонощно бдеше край дъщеря си.

Тъмни кръгове обрамчваха очите на майката, но тя бе щастлива, дъщеря ѝ щеше да живее.