„Aravrit“ е нов писмен език, който може да се чете на арабски и иврит, създаден от Лирон Лави Туркенич въз основа на двата съществуващи езици в израелския крайбрежен град Хайфа, където евреи и араби живеят заедно.

Лави Туркенич, израелски писател и лингвист, е измислила нов начин на писане на арабски и иврит. Тя го е нарекла „Aravrit“ – комбинация от думи на двата езика.

Тези, които искат да прочетат думата на арабски, гледат в горната част на думата, а онези, които искат да я прочетат на иврит – в долната.

Желанието ѝ да създаде език за всекидневния живот довело до появата на 638 нови символа, които включват арабски и еврейски букви; символи, които се четат и на двата езика.

Лави Туркенич в момента разработва своя проект на техническо ниво, за да улесни процеса на писане и печат за всички. Въпреки това, тя не вярва, че това е най-добрият начин за изучаване на арабски от нулата.

Иврит и арабски са семитски езици, някои думи са много сходни помежду си, други имат дори същото значение и звучение. Съществуването на такава общност укрепва връзката между двата езика.

В този свят ние сме непрекъснато заети с нещо, непрестанно се суетим, действаме. При това никак не ни вълнува въпроса, има ли човек някакъв личен живот с Бога. Християнските „активисти“ живеят като във витрина, докато силата се крие в най-съкровеното тайно място на душите им.

Трябва да се отървем от чумата, която поразява духа ни в тази религиозна епоха, в която живеем. В живота на нашия Господ нямаше бързане и бягане, няма супер-дейност, която толкова много ценим.

Най-главното в Царството на Исус Христос е личната връзка на човека с Христос, а не неговата полза в обществото.

Достойнството не е в практическата дейност на човека, а във факта, че в него се вливат Божиите истини.

Вие не знаете какво ще ви изпрати Бог, не можете да си представите какви трудности ви предстоят в родината или далече от нея, но ако губите времето си в супер дейност, вместо да попивате фундаменталната истина на Божието Изкупление, когато ви стане трудно, просто няма да издържите и ще се пречупите.

В това време се утвърдете в Бога, вместо да бързате в спешни дела.

Във входа живееше странен мъж. Той бе около педесет годишен. Винаги беше облечен с костюм и носеше тъмни очила.

Веднъж децата от входа се бяха събрали в градинката пред блока и коментираха този странен тип.

– Знаете ли, – каза веднъж Гошо, – той живее съвсем сам.

– Жена няма ли? – попита любопитната Лили.

– Нито жена, нито деца, – каза съвсем сериозно Гошо.

– Същински Фантомас, – усмихна се Жоро.

– Я да го проверим този, – каза решително Сашо, – май не му е чиста много работата.

– Никой не живее така, -съгласи се Пламен, – не съм го виждал да приказва с някого.

– Сигурно нещо крие, – загадъчно каза Мимето, – да сте виждали очите му, все тези тъмни очила носи и изобщо не се усмихва.

– Елате, – повика ги с ръка Стилян.

Той беше едро дете за годините си, малко ъгловато и обикновено предвождаше малката детска банда, когато трябва да се правят пакости.

Децата мълчаливо го последваха. Стилян влезе във входа, застана пред вратата на загадъчния мъж. Леко се надигна на пръсти, натисна звънеца и се скри. Децата като по команда го последваха.

Когато мъжът с тъмните очила се появи на вратата, там вече нямаше никой и той се прибра.

Стилян повтори още два пъти номера си, а след това децата излязоха на пейката отпред. Те се превиваха от смях. Всеки от тях си спомняше всяка отделна реакция на мъжа, когато отваряше вратата, а там нямаше никой.

Това не бе единствения номер, който му погодиха. Но всички от групата бяха доволни, че са накарали странния човек да прояви раздразнение.

Вечерта Лили се похвали на баба си:

– Да знаеш какви номера му правехме, на оня затвореният …. на втория етаж…

И момичето разказа за всички реакции на мъжа, който бяха дразнили целия следобед.

– Не е трябвало да закачете човека, – въздъхна баба ѝ. – Цял живот е бил разузнавач, а сега явно си почива.

Лили наостри уши:

– Разузнавач, – каза тя тихо на себе си. – Ето защо е толкова потаен.

Стана ѝ жал за човека. И тя реши да му подари най-ценното, което имаше, нейната котка.

Грабна пухкавото кълбо в ръцете си и бързо изтича на вторият етаж. Позвъни внимателно и зачака. Когато мъжът се показа, Лили протегна ръцете си, в които държеше любимата си котка и каза:

– Вземете я, за да не се чувствате самотен.

Какво прекрасно обещание! Всеки от нас може да се обърне към Бога и Той ще се приближи толкова близко до нас, че ще усетим Неговото присъствие.

За много от нас това съвсем не е лесно. Животът постоянно ни отвлича от Бога и все по-малко време ни остава, да бъдем насаме с Него.

Деца, работа, телевизия, Интернет, даже и служенето в църквата, … за всичко това се изразходва безценното ни време.

Може би е време да преразгледаме приоритетите си? Например, да се откажем от някои дейности и занятия, така че да имаме повече време да прекараме насаме с Бога.

Знайте, че Той иска да общува с нас и прави всичко възможно да е по-близо до нас.

Не забравяй, че Той е простил греховете ни чрез смъртта на Възлюбения Си Син. Бог е дал Словото Си и безценната възможност да се молим и да Му се покланяме.

Той е близо до нас. И се приближава към нас, веднага щом решим да се приближим при Него.

Марин се върна от войната. Той имаше малка рана ма крака. Куцаше, но това не му пречеше в живота. Работеше  на един трактор, а мъжката работа в дома си вършеше не по-лошо от здравите.

Марин се ожени за Ана. Булката му бе от едно съседно село. С тях живееше по-голямата му сестра Наталия, която не се бе омъжила.

Един ден през пролетта Марин прекопаваше градината и откри странна находка – останки от труп на бебе.

Той извика жена си и сестра си, посочи останките и попита:

– Чие е?

– Не е мое, – каза уверено Наталия. – Ти добре знаеш, че не излизам с момчета. През цялото време или съм на работа, или в къщи.

Ана пребледня, но нищо не каза.

Изведнъж Марин си спомни: „Зимата Ана се хващаше често за корема и казваше, че не ѝ е добре. Ясно…“
Марин бе разбрал всичко, не се нуждаеше от повече обяснения.

Ана не беше от момичетата, които се разхождаха с момчета. Преди сватбата ѝ я ухажваше едно момче от нейното село. Той замина за града и ѝ обеща, че щом се настани, ще я вземе със себе си и ще се ожени за нея. Така и не дойде да я вземе.

След няколко месеца Ана разбра, че е бременна, а тогава дойдоха сватовете на Марин и тя веднага се съгласи да се омъжи.

Когато Ана се премести при мъжа си, тя посети една баба, която правеше незаконни аборти.

– Добре, – бе казала бабата, – ще „отровя“ плода, ако ми дадеш едно палто и обувки за зимата.

Ана изобщо нямаше намерение да му разказва всичко това, но Марин намери бабата и я заплаши:

– Разкажи ми всичко, в противен случай ще те заведа в полицията, а там, знаеш, няма да ти простят.

Сърцето на Марин бе разкъсано от изгаряща ревност:

– А аз си мислех, че тя е ….,- стенеше с часове Марин.

Не се разведоха, но Марин започна да пие. Сестра му се омъжи в друго село, далече от тях, но Ана не бе щастлива.

Когато Марин се напиеше, чупеше всичко, което намери, а Ана се криеше навсякъде: на тавана, в банята у съседите, в бараката ….

Въпреки всичко им се родиха две дъщери и един син.

С течение на времето здравето на Марин се влоши и трябваше да напусне работата си. Тогава се отказа от пиенето и стана много по-спокоен.

Синът порасна и се ожени. Дъщерите също се омъжиха. И всичко изглеждаше добре, но на никой от тримата не се роди дете. Нито снахите, нито дъщерята можаха да забременеят.

Дали това не е разплата за убийството на нероденото дете?