От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.

Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.

Ана и Андрей живееха вече 25 години заедно. Децата им бяха пораснали и се бяха пръснали по големите градове. Той бе учител по френски език в гимназията, а тя медицинска сестра и работеше в болницата.

Настанаха трудни времена и парите почнаха да не им достигат.
По-рано ходеха на театър, опера и балет. Посещаваха концертите на своите любими певци, но сега не ходеха никъде.

През последната година Ана забеляза, че мъжът ѝ започна да закъснява често след работа. Първоначално се тревожеше, дали не му се е случило нещо лошо и му звънеше, но после започнаха да я тормозят съмнения:

– Той няма проблеми със здравето. Дали не ми изневерява? Та той е на 52 години, кой знае какво се върти в главата му.

И Ана реши да проследи мъжа си. Излезе малко по-рано от работата и нае едно такси.

Тя видя как Андрей седна в колата си и потегли. Спря пред супермаркета.

„Сигурно е решил да купи продукти за в къщи, – помисли си Ана. – Вярно е, че го прави много рядко, но и такова се е случвало“.

След час Андрей излезе от супермаркета с два огромни пакета. Качи се в колата, но потегли в съвсем друго направление, а Ана с таксито след него.

Андрей спря пред стар панелен блок. Извади двата големи пакета и се насочи към един от входовете му. Там го срещна младо момиче на около 25 години. И двамата влязоха във входа.
Сърцето на Ана замря.

„Толкова години сме живели заедно, а сега и това“, – въздъхна тежко Ана.

И тя се насочи към дома си.

След около час и половина се прибра и мъжът ѝ. Ана нищо не му каза. Легна и заспа.

На следващия ден реши да разбере, коя е нейната съперница. Отиде до познатият ѝ блок. Застана на входа. Сградата не беше много висока, само четири етажа. И тя започна да звъни подред на всички звънци, очаквайки да се покаже онова младо момиче.

– Само да я видя, очите ще ѝ издера, – закани се Ана.

Хората, които се показваха бяха все възрастни. Само на едно от позвъняванията никой не откликна.

– Вероятно това е апартамента на оная пикла, – каза си Ана.

Когато мъжът ѝ се прибра, тя го притисна до стената:

– Андро, защо ми изневеряваш? Дадох ти най-хубавите си години, а ти с тази 25 годишната от ул.“Иван Вазов“ 45, какво правиш? Подлец такъв?

– Любима моя, не е това, което си мислиш. Това е моята работа.

– Работа, да се усукваш около млади момичета, – иронизира го Ана.

– Виж, – каза спокойно Андрей, – аз работя допълнителна работа към социалните. Нося продукти на пенсионерите по домовете в определени дни. За това ми плащат пари. Бях намислил да спестя малко, за да можем това лято да отидем на почивка.

Ана скочи възмутена:

– А онова момиче? И то ли е пенсионерка?

– Виктория е момичето, което се грижи за баба Катя, която е обездвижена.

„За това на този апартамент никой не ми отвори вратата, – прехапа устни Ана. – Вероятно тази девойка е вършела нещо, което е попречело да ми отвори. Боже, каква глупачка съм“.

Тя прегърна мъжа си и разбра, че по-предан човек от него едва ли ще срещне някога в живота си.

Летяха от Европа за Америка. Пътуването беше приятно, докато самолетът не попадна в снежна буря.

Колкото повече приближава летището в Ню Йорк толкова видимостта ставаше нулева. Това наложи на пилотът да извърши кацането чрез автоматично управление.

Командирът на самолета бе напрегнат и съсредоточен, докато диспечерите насочваха къде да кацне самолета.

Хората в салона бяха развълнувани. Те разбираха, че условията за кацането са доста критични. Едни се страхуваха от създалото се положение, а други бяха по-оптимистично настроени.

– Не бих искал самолетът в такъв момент да не бъде воден от човек с широки възгледи, – каза Ламинов.

– И на мен не ми се иска просто да кажат на пилота: „Добре, кацайте, пък каквото стане. Има ли значение на каква височина сте или с каква скорост карате самолета?“ – каза Монов.

– Животът на всички ни зависи от инструкциите на диспечерите, – заяви категорично Баварски.

– Това е подобно на „кацането“ на небесното летище, – засмя се Мартинова. – Не ми трябва човек с широки виждания. Нито от такъв, който твърди:“ Няма значение в какво вярва човек, важното е, да е искрено“.

– Така е, – съгласи се Щилиянов, – трябва да се лети точно по указания курса.

– Нека на земята да ме смятат за човек с ограничени разбирания, – засмя се Попов, – но аз ще бъда по-уверен в „приземяването си“ на небето.

– Как няма да бъдем уверени в такъв курс, – наблегна Желязкова, – щом Исус го е довел до нас и ни е приготвил пътя за там.

Скоро дискусията се прекрати. Самолетът се приземи благополучно и всички слязоха радостни и доволни, че безопасно са се добрали до летището.

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.