Колкото и да са чудесата в света, най-великото чудо си остава майчиното сърце.

Живееха майка и син. Майката беше на 84 години, а синът на 60 години. Теди така се бе родил, имаше отклонения в психическото си развитие. А майка му бе дребничка и слаба жена, но никой не я бе видял угрижена или тъжна.

Комшиите им смятаха Зина, тази грижовна майка,  за глупава:

– Защо не го е оставила, – казваха хората около нея, – цял живот да се заробваш да угаждаш на един изрод.

Комшията бай Владо се смееше:

– Той е ненормален. Тя за всичко се грижи. Теди нищо не помни. Дори не може да ѝ благодари. И това ако е живот.

Леля Веска често роптаеше:

– Погледнете го каква грамада е, а всеки ден се цапа, а тя всеки ден го чисти и пере. Това не е ден, два, а цели 60 години. Как не се умори.

– Зина е вечно усмихната и гледа да помага на всички, сякаш не ѝ стига нейната мъка, – защити я баба Дона.

Но имаше нещо, което ги караше да уважават и да се възхищават от Зина, въпреки че зад гърба ѝ се присмиваха, имитираха болния ѝ син и се подиграваха безочливо. Това бе нейната себеотрицателна любов.

Майчиното сърце и любовта са неделими.

И Зина чувстваше Теди като част от нея, плът от плътта ѝ. Колкото и голям да станеше, той си оставаше нейна рожба. Тя живееш за сина си. Всеки час бе ангажирана с него. Всичките ѝ сили и внимание бяха отправени към него.

Преди Зина да умре, последните ѝ думи бяха:

– Кой ще се грижи за моя син?

Каква любов!

Проповедта продължила прекалено дълго. На всички им дошло до гуша да слушат, особено след като четвърти път подред…. проповедникът казал:

– Дайте да прочетем още едно място от Свещеното Писание, още няколко стиха….. или по-добре цялата глава. Господ ни е дал повече, отколкото заслужаваме.

Една жена се обадила:

– Не, според мен, той ни е дал повече, отколкото можем да поберем.

Кирил е само на четири години, но вече носи очила. Той не се притеснява, като по-големия си брат Сашо, че другите ще му се смеят и ще му викат „Цайс“. Напротив Кирил е много горд с тях. А защо ли?

– Те подобряват виждането ми, – казваше малкото момче и ги носеше с желание.

Но един ден ги свали и ги подаде на баба си, като каза:

– Не искам да ги нося. С тях не виждам нищо.

Баба му Мария се учуди, затова ги взе и погледна през тях. Възрастната жена веднага разбра каква е причината.

– Естествено е, да не виждаш нищо. Целите са в петна. Трябва да се почистят.

Кирил погледна изненадано баба си:

– Не знаех, че трябва да се чистят, мислех, че са се развалили.

Бабата взе една кърпа и внимателно започна да изтърква стъклата на очилата.

– Бабо, – изведнъж се намеси Сашо, който стана свидетел на инцидента, – така фарисеят Симон гледаше грешницата, която помаза нозете на Исус, през замъглените от предразсъдъци и презрение „очила“.

– Да, – съгласи се баба Мария, – вместо да види промяната в нея, породена от Божията милост, той я осъди като грешница, която не заслужава прошка.

– Колко по-различно гледаше на нея Исус, – каза бащата на Кирил и Сашо. – Той я виждаше като Божие дете, любяща и състрадателна жена, като човек притежаващ голяма вяра.

– Често начинът, по който гледаме другите, – въздъхна тъжно баба Мария, – се определя от изкуствено създадени предубеждения. Христос иска да виждаме всеки като Божие дете.

– Да, – съгласи се бащата на момчетата, – Той ни призовава да обичаме, а не да съдим.

– Бабо, – протегна ръка към вече изчистените очила Кирил, – благодаря ти, че ги почисти. Ето аз не се погрижих за тях и те вече не желаеха да ми служат.

Малкото момче внимателно ги взе, огледа ги, а когато отново ги постави, широка усмивка заля лицето му.

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……

Процесът на приготвяне на маринована херинга е бил измислен още през Средновековието от холандците.

Херинга се лови от края на май до началото на юли в Северно море край бреговете на Дания и Норвегия, преди размножителния период.

Именно по това време тази риба е богата на херингово масло (15%), а хайверът и семената течност още не са узрели.

Холандците много дълго време са скривали производствения процес на мариноване на херингата.

Самото мариноване ставало в открито море, за да не може никой да открадне технологията.

Освен това на мъжете обработващи селдата им било забранено да се женят, да не би случайно жените им да изтърсят някъде тази тайната.