Това беше необикновен ден за него. Всичко наоколо му изглеждаше прекрасно.

Каква бе причината за това му състояние? Какво се бе случило с него?

Жельо се бе покаял и бе решил напълно да следва Господа. Радостта му нямаше край и той бързаше да сподели със всеки промяната, която Бог извърши със него.

След две седмици реши да посети позната, която му дължеше известна сума пари. Тази жена се увличаше от окултизъм, езотеризъм, прераждане и всякаква „мътилка и заблуди“ от този род.

Още не бе пристъпил прага ѝ, когато жената го попита:

– Искаш ли да разбереш какъв си бил в миналия си живот и каква е кармата ти? За сметка на парите, които ти дължа ще ти дам тази ценна и необходима за всеки човек информация.

– Та аз знам това, – засмя се Жельо. – Преди да се родя Свише, бях просто грешник, а преди това – човешки ембрион, а още по-рано – сперматозоид. Имам прекрасна аура – сега съм Божий син и никакви минали грехове не засенчват моята карма.

Езотеричката от изненада изтърва кристалната си топка, която падна на земята и се разби на парчета.

– А сега ми върни парите и се покай за лъжите си, с които омайваш хората. А аз ще се помоля за теб в църквата. Надявам се Бог да се смили над теб.

Братът на Фазил Хамил се завърна в бащиния си дом в Сирия. Там Фазил живееше със жена си Асия и останалите от фамилията.

Гостуването на Хамил се оказа доста разтърсващо. Всички в семейството бяха потресени, когато брата на Фазил, живеещ оттатък границата заяви:

– Аз съм последовател на Исус Христос.

Членовете на семейството не можаха да понесат такова оскърбление:

– Ти си един от нас. Как можеш да отхвърлиш религията на предците ни. Ние сме искрени вярващи в исляма, – заяви главата на семейството.

След семейната разпра местния имам посъветва Фазил:

– Убий брат си! Ако убиеш брат си, който е станал вероостъпник, със сигурност ще попаднеш в рая.

Покорявайки се на думите на имама, Фазил взе нож и се насочи към леглото, където спеше брат му.

Но когато приближи, той усети, че някаква сила задържа ръката му. Разочарован Фазил се върна в стаята си.

След няколко часа той отново опита да убие брат си, но резултата беше същия.

След два дена Фазил за трети път опита да отнеме живота на брат си, но се случи същото.

От тогава Фазил и Асия започнаха внимателно да изучават исляма. Откриха, че в корана пише за Исус, някои откъси им се струваха неточни и неправилни. Тогава започнаха да задават въпроси на другите мюсюлмани, на които те не можеха да им отговорят.

Една нощ Асия чу как Бог и каза на сън:

– Библията е книгата, която трябва да ви направлява.

Фазил и Асия започнаха тайно да посещават християнска църква. Скоро тайната им бе разкрита и ги привикаха пред семейния съвет.

Фазил не чака да ги попитат, а стана и каза пред всички:

– Аз станах последовател на Исус Христос.

Всички започнаха да викат и изблъскаха Фазил навън.

„Боже, – трепна Асия, – ще ни убият пред дома ни“.

Присъстващите в стаята погледнаха към Асия:

– А ти какво смяташ да правиш? – попита я свекърва ѝ.

Асия стоеше пред доста труден избор.

„Ако остана в стаята, – помисли си младата жена, – това доказва, че оставам с тях. Господи, дай ми сили!“

След това Асия взе тримесечната си дъщеря и последва мъжа си. В този ден тя свали хиджаба, забрадка или друг вид кърпа, с които мюсюлманките се покриват и повече никога не я сложи.

Животът Фазил и Асия стана много тежък, но те не преставаха да свидетелстват за вярата си в Исус Христос.

Нощ след нощ в продължение на три години Джамил преживяваше един и същи ужас. Група мъже, лидери на местни ислямски групировка, идваха в дома му и го биеха подред.

Те го блъскаха и удряха, докато загубеше съзнание, а след това го ритаха с крака. Тяхната ненавист се разпалваше и от изпитият в големи количества алкохол. Понякога идваше само един от тях.

В техните очи Джамил бе „неверник“, защото в малкото си селце в Централна Азия привеждаше хората от исляма към Христос.

Всяка нощ след побоя Джамил ставаше, измиваше  кръвта от лицето си и казваше:

– Благодаря ти Боже, че с това днешните изпитания приключиха.

Една вечер тази група от ръководителите на ислямски групировки влязоха в дома на Джамил по време на вечеря. Те бяха гладни. И преди отново да пребият Джамил, ръководителят им заповяда на жена му:

– Приготви ни да ядем.

Мъжете седнаха на пода около масата и поглеждаха подсмихвайки се:

„Ха сега да видим в това положение дали ще прояви християнската си кротост“.

Жената на Джамил въпросително погледна мъжа си, надявайки се да ѝ подскаже как да постъпи в тази ситуация.

– Моля те, приготви им да ядат, – каза спокойно Джамил.

Тя покорно приготви и поднесе най-добрата храна, която имаха в техния дом.

Докато ядяха Джамил използва възможността и им проповядва Евангелието. Той знаеше, че това може да доведе до още по жесток побой, дори да пребият жена му и сина му, но той не млъкна, въпреки всичките си страхове.

Когато мюсюлманите приключиха яденето Джамил им пожела:

– Бог да благослови пътя и работата ви.

Мъжете бяха поразени. Лидерът на групата каза:

– Ние дойдохме в твоя дом, да те пребием от бой и ядохме от твоята храна. Как сега ще те бием? ….. Ще ви оставим на мира.

Джамил и жена му бяха изненадани от тези думи.

След няколко дена лидерът на групата на ислямистите покани Джамил в дома си, за да проповядва Евангелието на цялото му семейство. В този ден много от присъстващите получиха мир с Бога.

Така Евангелието тръгна от къща на къща.

Тя бе цяло чудо. Дребосък от кожа и кости. Става въпрос за Лия. Тя бе родила 14 деца.

Често край не се питаха:

– Как ги е изхранила?

– Как е месила хляб за толкова много души?

– Как е шила дрехите им?

– Удивително, как е успяла да научи децата си на добри обноски и железен морал?

Лия нямаше никакъв житейски опит, беше невежа. Не беше пътувала и познаваше само мястото, където се бе родила и омъжила.

Не познаваше никакви други мъже освен своя, но съжителството ѝ с него ѝ изглеждаше изтощително, а понякога бе като болезнено задължение.

По-голямата част от живота ѝ бе протекъл в раждане и отглеждане на деца.

Единственият ѝ интелектуален събеседник бе Библията. Мъжа си и децата си тя изобщо не слушаше.

А защо четеше Библията ли? За нея това бе книга, в която намираше нужната история, своята поезия, информация за различни народи, етиката и нравствеността, които изповядваше, там бе и нейното спасение.

Никога не изучаваше и не проверяваше Библията. Просто я четеше. Противоречащите пасажи в тази книга ни най-малко не я смущаваха.

Накрая тя бе стигнала до там, че знаеше всичко какво е написано в нея, но продължаваше да я чете.

Всички уважаваха Лия.

– Тя е добра жена и е отгледала прекрасни деца, – казваха за нея.

Винаги държеше главата си изправена. Почитаха я и в семейството – съпруга, децата и внуците ѝ.

У нея се спотайваше някаква неподозирана сила. Не знаеше какво е компромис. Срещнеше ли неправда изобличаваше я и налагаше това, което бе право. Това караше хората да я гледат със страхопочитание, макар и не с любов.

Лия ненавиждаше до фанатизъм всякакъв вид спиртно питие. Да се употребява алкохол, за нея бе равносилно на престъпление спрямо Бога.

Тя никога не се бе докосвала до такива напитки, но не спираше никой от останалите да ги употребяват. Може би за това съпругът и децата и бяха привързани към пиенето.

Веднъж съпругът ѝ, който бе тежко болен, ѝ предложи:

– Лия, не можеш ли да глътнеш поне една чаша алкохол, та да ми олекне, преди да си отида?

Тя смръщи вежди, вдигна брадичката си напред и настръхна:

– Нима искаш да застана пред Господа и да му дъхна на спирт?

Когато наближи 70-те Лия имаше проблеми с уринирането.

Докторът ѝ предписа:

– Една супена лъжица портвайн.

Първата лъжица изпи насила и се намръщи, но след това ……

– Е, не е чак толкова лошо, – въздъхна Лия.

От този ден нататък, тя изгуби напълно въздържателната си убеденост спрямо алкохола.

Започна да пие вино на супени лъжици, уж като лекарство, но след време стигна до литър дневно.

Казват, че от тогава е станала по-щастлива и спокойна.

Настъпиха тежки дни. Започнаха да преследват и изтребват християните. Не бяха пощадени нито деца, нито възрастни. Безжалостно се проливаха реки от кръв.

В едно село живееше Васил с жена си Неда и двамата си сина Божил и Добромир. Те бяха християни и въпреки, че бяха далече от насилията и мъченията, животът им съвсем не бе лек.

Васил трудно си намираше работа, а и това, което успяваше да изкара не стигаше да изхрани семейството си.

Но въпреки всичко всяка вечер той заставаше с жена си и децата си на молитва пред Бога.

– Господи, – казваше Васил, – възлагам цялото си бреме на Теб и вярвам, че един ден нещата ще се променят към по-добро.

За да насърчи себе си и семейството си Васил бе написал на една дъска:

„Не винаги ще бъде така!“

И я окачи на видно място в дома си.

Минаха годините на гонение, тормоз и издевателства. В живота настана благоденствие. Дойде свободата. Синовете на Васил отраснаха и имаха вече деца.

Веднъж цялото семейство се събра на обща трапеза в стария дома на Васил и Неда.

Помолиха се и благодариха на Бога за благодатта, успехите и процъфтяващия живот.

Изведнъж Божил забеляза дъската с надписа за насърчение, който баща му бе писал преди и каза:

– Татко махни тази дъска, не искам да си спомням за тежките времена. Нали всичко свърши и остана назад.

– Не, деца мой, нека виси, – каза кротко Васил. – Не забравяйте, че не винаги ще бъде така. И учете децата си на това. Трябва да можем да благодарим на Бога за всичко. В тежко време, да Му благодарим за изпитанията, а във време като днешното – за благословенията.

Само човек, който винаги си спомня за вечността, умее да благодари!