Радостина подсмърчаше тихо. Свали ръка от устните си и допря я до сърцето си. Чувстваше се съкрушена. Стисна здраво устни в опит да не се разридае. Когато това не даде резултат, тя сложи слънчевите си очила. Отиде до една пейка и се отпусна на нея, а през цялото време тихичко плачеше.

– Мамо? – повика я Маги и се приближи до пейката.

Радостина притисна ръка до устните си. Това, на което бе станала свидетел преди малко силно я разтърси. Майка бе разделена от детето си. То пищеше и искаше да се върне при нея, а жената безпомощно протягаше ръце към рожбата си. Не можеше да обясни нищо на дъщеря си, беше останала без думи от видяното.

– Мога ли да направя нещо за теб? – попита Маги незнаеща какво да прави.

– Нищо, – отвърна Радостина.

– Искаш ли да те закарам до в къщи?

Радостина отрицателно поклати глава. Още не можеше да си тръгне, краката не я държаха.

Дъщеря ѝ поседя до нея за малко. После, изглежда, засрамена попита:

– Ти тук ли ще седиш?

Това нейно „притеснение“ никак не се хареса на майка ѝ. Радостина избърса сълзите от бузите си, погледна дъщеря си през тъмните очила и разстроено отвърна:

– Да. Ще остана за малко тук.

Едва бе изрекла това и сълзите отново бликнаха от очите ѝ.

Маги изправи гръб и се обърна. В този момент Радостина разбра, че дъщеря ѝ не знае как  да реагира. Никога не бе виждала майка си в такова състояние. Не знаеше от какво се нуждае тя, а можеше само да я прегърне или да я хване за ръка, както Радостина бе правила това толкова пъти, когато ролите бяха разменени.

До сега Радостина бе тази, която даваше утеха, но не я получаваше. Маги нямаше никаква представа как да реагира в тази нова ситуация и това бе още една причина за сълзите на Радостина.

Нали децата се учеха от примера на родителите си? Защо Маги не бе научила нищо? Изглежда Радостина се бе провалила като учител. Бе дарявала утеха, но не бе научила дъщеря си да дава такава на другите.

Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.

Стилянов беше много угрижен и притеснен. Сновеше в стаята като затворен звяр и пъхтеше отчаяно.

– Трябва да сложа край на това и то на всяка цена. Така не може да продължава, – повтаряше си го по няколко пъти на ден и го мислеше сериозно.

Заради няколко дни и нощи, в които получи прилив на адреналин, имаше опасност да загуби всичко, което имаше.

Наблюдаваше я. Тя бе младо момиче, не бе дори красива, 15 години по-млада от съпругата му и почти 10 години години бе по-голяма от сина му.

Изведнъж видя как животът му се разтъсва застрашително.

Няма значение какво бе направил. Но как се замислеше над глупостта, която бе извършил, потръпна. Странно, но и сега, когато я видеше, я желаеше повече от всяка друга.

Брака му бе съвършен, имаше прекрасна съпруга, мила, любяща и красива …. Всички негови приятели и познати му повтаряха:

– Ти си невероятен късметлия!

И той наистина беше такъв.

Но животът му бе станал предсказуем ……. Може би това бе причината, която го тласна към Меги.

Жена му се  отнасяше доста сериозно към секса. Опитваше се да му достави удоволствие и никога не му отказваше, когато той искаше, но никога не предприемаше първата крачка.  Да бъдат интимни някъде навън, за нея бе лудост.

Съпругата му стриктно изпълняваше задълженията си. Придружаваше децата до училище. Измисляше меню за седмицата. Правеше планове за празниците. Планираше вечерите с приятелите, но нещо във взаимоотношенията им липсваше.

Имено това го привлече към Меги. Тя винаги бе изобретателна, готова всеки момент да поеме риск. За Меги сексът беше нейната същност.

– Аз съм мръсник, щом поставям тези качества пред любовта, верноста и семейното щастие, – неспокойно си говореше той.

До сега се харесваше. Правеше каквото трябва. Помагаше на хората. Беше внимателен и добре се отнасяше с децата. Бе се проявил като предан приятел и опора за всеки, но запознанството с Меги промени всичко това.

Сега знаеше:

– Аз съм лъжец, измамник, незаслужаващ такава великолепна съпруга, – безпокойството му нарастваше още повече.

Отначало си търсеше извинение:

– Това е просто флирт, кратка забежка за една нощ.

Смяташе, че по този начин брака му ще се съживи и ще оцени по-добре съкровището, което имаше.

Само че Меги бе повече от флирт, той все повече се привързваше към нея. Бе станала като наркотик за него. До сега не бе срещал друга като нея. Тя го бе изкарала от успешната кариера и съвършен брак.

Меги не знаеше какво е морал. Веднъж призна:

– Не знае броя на мъжете, с които съм спала, – погледна го изненадано и се усмихна. – Да не мислиш, че си водя статистика.

Тя пиеше прекалено много и от време на време посягаше към наркотиците. Беше от жените, които той презираше и мразеше, затова не можеше да си обясни:

– Какво всъщност правя при нея, освен че се наслажавам на секса с нея?

За него това бе опасно, защото бе открил невероятен източник на вълнение.

Животът му вървеше към провал, ако не се осъзнаеше и отърсеше, нищо хубаво не го очакваше.

На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.

Лили бе перфекциониска във всяка сфера от живота си. Беше маниачка  на тема чистота. Изключително действена. Тя имаше големи амбиции и смелост. Смяташе се за преуспяла жена. Независимо от постигнатите успехи, често имаше чувство, че се е провалила.

Често си повтаряше:

– Аз съм щастливо самотна и добре, че не съм нещастно омъжена, – но сама не си вярваше.

Радваше се на скъпите си дрехи, мебели, с които бе натъпкала апартамента си. Галерията ѝ от картини на съвременни художници набъбваше. Но всичко това не компенсираше самотата ѝ.

– Готова съм да се откажа от всичко, само да не се налага да давам обяснение на някой друг, за да не бъде сама и да не се чувства изоставена, – често мрънкаше на приятелката си.

Имаше бляскав социален живот, само че тя не искаше това.

Можеше да прави каквото и когато ѝ се искаше. Да харчи собствените си пари. Имаше ангажименти планирани месеци наред. Често пътуваше до Париж, Милано, Рим…… Беше член на разни асоциации, сдужения и клубове.

Искаше да си намери мъж, който да се съгласи с нейни начин наживот. Само че не за такъв живот мечтаеше тя, изискващ високо самочувствие. Лили мечтаеше за топлина и близост.

Избягваще самотните почивни дни. В събота ако нямаше някакви срещи с познати, изпадаше в отчаяние, а вечерта вече беше депресирана.

Тогава сядаше пред телевизора и си казваше:

– Няма да се предам, – а малко по-късно, когато бе преполовила чашата с вино пред себе си, се усмихваше. – Дали да не дам още един шанс на Марко, вместо да го изхвърля нацяло, заради извънбрачната му връзка.

Дълбоко в себе си знаеше, че е безмислено.

– Той е като котарак, – спомни си тя умилкванията му.

Разводът много я нарани и ѝ причини много повече болка и мъка, отколкото изневярата.

По- късно имаше една неудачна връзка с някакъв, който я заряза заради някакво 18 годишно момиче.

– Изглежда умея да привличам само гадняри, – бе споделила един път с приятелката си.

Не бе домошарка. Не искаше да има деца. Но и не желаеше да се обвърже с мъж, който има друго семейство.

От време на време допускаше мъже, които ѝ харесваха или ѝ се струваха интересни, но нито един не можа да привлече истински.

За нея счетоводителите, банковите мениджъри и адвокатите бяха синоним на стабилни, разумни и предани мъже.

Притискаше я самотата. Не искаше да живее повече сама, но желаеше да има и сигурност.

– Какво става с мен?  – плачеше често тя. – Завържа нова връзка и дори в началото усещам, че се получава, но защо не мога да я задържа? Нима искам прекалено много?

– Какво в края на краищата искаш? – питаше я приятелката ѝ.

– Искам да се влюби с цялото си сърце и душа в някой и да му се отдаде напълно – с копнеж в гласа казваше Лили.

Беше се напълно отчаяла:

– Май това няма изобщо да ми се случи.