Кръстина и Асен скоро се нанесоха в току що купената си къща. Запознаха се със съседите си.
Така те срещнаха Елена. Тя бе жена в преклонна възраст. Нямаше сили да се грижи за градината в двора, а не можеше да обслужва и самото жилище.

Боята на къщата ѝ се лющеше. Имаше строшени керемиди на покрива. Розите в двора се бяха превърнали в истинска джунгла. Всеки момент всичко това можеше да се срути и да я погребе в развалините си.

Кръстина предложи на съпруга си:

– Хайде да ѝ помогнем.

– Ако бях първа младост, целият ремонт щях да извърша сам, – засмя се Асен, – но ти добре знаеш, че краката ни едва ни държат, а каквото хванем в ръце го изтърваме. Как ще ѝ помогнем?

– Ще пишем в местния вестник, – каза Кръстина, сложила ръце на кръста, готова сякаш да се пребори със всеки проблем.

И го направиха. След три дена в двора на Елена бе шумно и весело.

Младежи бяха дошли да помогнат на старата жена.

След два дена нищо не бе останало от старата рушаща се къща. Тя искреше в нова бяла премяна. Покрива бе надеждно закърпен с нови керемиди, а на входа стояха спретнато подстригани рози.

Къщата на Елена бе станала неузнаваема.

Трогната до сълзи стопанката на дома не знаеше как да се отблагодари на помощниците си:

– Благодаря ви, мили мои! Още не мога да повярвам, че направихте това за мен, просто ето така, от добро сърце.

Младежите се радваха заедно с нея, защото бяха успели да ѝ донесат малко радост и да разхубавят дните ѝ.

Те обещаха:

– Отново ще дойдем, за да ви погостуваме малко, ако нямате нищо напротив.

– Заповядайте, – нежно и с голяма любов им се усмихна Елена, – в моя дом сте винаги добре дошли!

Само ако можех да го направя отново.

Ако само бях слушал по-рано.

Само ако можех да изтрия миналото.

Само ако можех да си простя.

Това, което трябва да запомните е, че никой не е съвършен. Ние всички имаме за какво да съжаляваме. Всички сме правили лош избор и сме казвали глупави неща. Губили сме време, което е коствало нещо на нас и другите.

Как да се освободим от собствените си съжаления?

Вие се опитвате да погребе миналото си. Но това никога няма да ви помогне да се отървете от съжаленията си. Можете да опитате да се сведе до минимум нещата: „Това не е голяма работа“, да ги рационализирате: „Всички го правят“ или да направите компромис, понижавайки вашите стандарти, но съжаленията все още са там, и ако не бъдат решени, те ще продължат да идват обратно към вас, ще ви преследва отново и отново, сякаш създадени във филм на ужасите.

Ние обвиняваме другите. Тази тактика е толкова стара, колкото Адам и Ева. Когато Адам съгреши, той постъпи като човек. Обвини жена си! Ние използваме вината, за да балансираме нашата вина.

Бием се. Ние се опитваме да плащаме за нашата вина несъзнателно поради болест, депресия, получаване на неуспех, чрез други форми на самостоятелно наказание. Някои хора прекарват целия си живот в самоосъждане.

Какво иска Бог да направим със нашето самосъжаление?

Човек да признае вината си. Да изповяда греха си и получава още един шанс.

Трябва да приемем прошката на Христос. Сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христа Исуса.

Простете на себе си и се съсредоточете върху бъдещето. Забравете за това, което се е случило, спрете да мислите по старата история. Бог идва да направи нещо ново във вас. Той е път в пустинята и река в пустотата.

Скоро в приюта за животни дойдоха Сара и Мирон. Те отдавна искаха да имат куче, но бяха решили да ощастливят някое бездомно куче, за това бяха дошли тук.

Когато влязоха, погледът на Сара бе привлечен от стар питбул. Той я гледаше с много тъжни очи. В него Сара съзря толкова много вяра и преданост, че не можа да подмине клетката.

Един от служителите на приюта, когато забеляза на какво се е спряла Сара разказа следното:

– Това е Роки. Доведоха го мъж и жена на средна възраст, защото имал проблеми с пикаенето. Явно те не искаха да си губят времето с лечението му, а час по-скоро да се отърват от него.

Историята на Роки, още по-силно трогна Сара и тя помоли:

– Отворете клетката, искам да го разгледам по-добре.

Щом ключалката щракна и вратичката се отвори; благодарния питбул радостно скочи в ръцете на Сара. След такова радушно посрещане Сара не можеше да остави кучето. Оформиха документите и тримата Сара, Мирон и Роки напуснаха приюта.

– Щом има здравословни проблеми, нека да го заведем на ветеринар, – предложи Мирон.

И те отидоха. Ветеринарът прегледа кучето и ги погледна угрижено. Съобщи им още по-тъжна новина:

– Той е в края на живота си, остават му само няколко месеца живот.

На Сара и стана мъчно, но успя да понесе леко лошата новина.

– Щом не можем да го излекуваме, – каза Сара, – нека да превърнем последните му дни в истински празник.

Цялото си свободно време Сара и Мирон посветиха на своя любимец. Пътешестваха наоколо, разхождаха се в парка, играеха с него на свеж въздух.

Роки получаваше редовно вкусна и питателна храна, масаж и маса приятни впечатление….

Пътуват в метрото мъж и жена. Разговарят и се смеят.

Изведнъж мъжът започна да мига и помоли жената:

– Извинете в окото ми попадна прашинка , можете ли да я извадите.

– О, не мога, – казала жената, – аз още със своята греда в окото не съм се справила….

Ники бе загубил краката си при взрива на една мина, но той все още искаше да докаже на себе си и околните, че животът му не е безвъзвратно изгубен.

Един ден докато Ники работеше в гаража си чу виковете на жена от съседната къща и веднага се отправи натам с инвалидната си количка. Той стигна до дома, но един храст му пречеше да стигне до задната врата.
Тогава Ники се приплъзна от инвалидния си стол и пропълзя през храста и боклуците до мястото.

През цялото време, когато се придвижваше така, далеч от количката, се насърчаваше:

– Трябва да отида там да помогна, независимо колко ще ме боли.

Виковете се чуваха от към басейна. Момиченце лежеше на дъното му. Детето се бе родило без ръце, то бе паднало във водата, но не можеше да плува.

Майка му стоеше отчаяна там и крещеше:

– Помощ! Помоооощ ….

Ники скочи в басейна и извади момиченцето. Лицето на детето бе синьо, то нямаше пулс и не дишаше.

Ники веднага започна да прави изкуствено дишане, а майката позвъни по телефона за бърза помощ. Оказа се, че всички линейки бяха заети, защото бяха отишли на повиквания.

Майката изхлипа и започна да се тресе от плач. Ники продължи да прави изкуствено дишане на детето и каза на уплашената жена:

– Моля ви, не се вълнувайте. Успокойте се. Аз бях нейните ръце, за да излезе от басейна. Всичко ще се нареди….

След няколко секунди момиченцето се закашля, дойде в съзнание и започна да плаче.

Майката прегърна детето си. Двете бяха много радостни.

Изведнъж жената се обърна към Ники и го попита:

– От къде знаехте, че всичко ще бъде наред?

– Когато мината ми откъсна краката, аз бях сам. Наблизо имаше само едно малко момиченце. То започна със всички сили да ме тегли към селото си. Това дете ми каза: „Всичко ще се нареди. Вие ще живеете. Аз ще ви бъда вместо крака. Заедно можем да го направим“.

Жената и малкото момиченце, го гледаха с широко отворени очи. Те бяха се отървали от страха и болката, и сега искрено съчувстваха на Ники.

– Това беше моя шанс, – продължи Ники обръщайки се към майката и дъщерята, – да върна дълга си.