Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.

Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.

Други наблягаха на съчувствието и любовта.

Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:

– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?

– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.

– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.

– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.

– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.

– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.

– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.

– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.

– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.

И всички се съгласиха.

И този ден отмина. Нако и Стоян едва се влачеха. Днешният ден за тях бе много натоварен и изморителен.

– Работа, работа и пак работа! Писна ми от нея, – негодуваше Нако.

– Баба ми едно време казваше: „Има едно добро място, където да отидеш, когато си разорен – на работа. Защото това е сигурен начин да изкараш пари“.

– Аз не съм изморен, а скапан, – запротестира Нако.

Но Стоян невъзмутимо продължи:

– Можеш да се смееш на мъдростите на баба ми, но правилното разбиране на това, какво е работа, е жизнено важно за успеха ти. Тя е благословение.

– Какво ти благословение, – измърмори Нако, – тя си е живо проклятие. Нали Бог е откликнал на греха на Адам и Ева с работа. Така че тя няма как да е нещо добро.

– Грешиш, – поклати глава Стоян. – Ако прочетеш по-внимателно Писанията, ще забележиш, че Бог е постановил на Адам да работи, още преди грехът да навлезе в света. Първият човек  е бил ресурсен мениджър. Бог е създал прекрасна градина и Адам е получил задачата да се грижи за нея. Следователно работата не е наказание или проклятие, а нещо добро.

– Аз не харесвам работата си, – твърдо заяви Нако. – Тя изцежда живота ми.

– Щом нямаш желание за тази работа, вероятно това е начинът да ти се покаже, че е време да се придвижиш към следващото приключение.

– Какво искаш да кажеш, – попита озадачено Нако, – че не трябва да работя само за заплата ли?

– Бог те е създал да работиш. Направил те е така, че да следваш своите желания и да променяш света чрез това, което вършиш. Създал те е да намираш удовлетворение в работата. Тя трябва да ти харесва. Ако никога не си виждал от този ъгъл нещата, промени си гледната точка. Благодари на Бог за работата, която ти е дал да вършиш и дай най-доброто от себе си за Негова слава.

– Но никой край мен не твърди, че работата е добро нещо, – възпротиви се Нако.

– Няма значение какво казват хората. Ако променяш света чрез работата, за която си мечтал, това определя пулса и насоката на живота ти.

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Службата в малката църква свърши и хората се изнизаха от нея. Едни разговаряха оживено, споделяйки разбирането, което са получили от чутото, други мълчаливо се отправиха към домовете си, преосмисляйки думите на пастира.

Кирил беше от вторите. В ушите му още звучаха думите на Исус: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си, и така нека Ме последва“.

Внезапно пред младежа се появи кръст и той се взря в очите на разпнатия на него. Може би се лъжеше, но пресъхналите устните на измъченото тяло сякаш промълвиха:

– Кириле, ако искаш да бъдеш мой ученик, трябва да се откажеш от това, към което отчаяно се стремиш тук на земята,  да приемеш последствията от това и да ме следваш.

Кирил трепна и пое дълбоко въздух, а разпнатия продължи:

– Защото ако пожелаеш да спасиш живота си, каквото и да правиш, както и да се стараеш, ще го загубиш, но ако загубиш живота си заради мен, ще намериш истинския живот, този в Небесното царство, който Бог е предвидил за всеки. Какво ще спечелиш, ако получиш целия свят, но загубиш душата си?

– Да, Господи, – промълви тихо Кирил, – готов съм смирено да се подчиня на Божията воля, както  Исус направи на кръста, дори това да включва страдание и трудности.

– В замяна на твоето безвъзвратно желание, да предадеш живота си на Мен, ще получиш много повече от това, което си искал или мечтал.

Днес беше вълнуващ ден за Георги. Макар и все още малко момче, той отдавна го очакваше с нетърпение. Има ли по-вълнуващ празник от рождения ден особено, когато си малък?!

Какво по-велико от това да си център на вниманието? Получаваш много подаръци и лакомства…..

Между подаръците Георги откри малка фланела с прекрасно куче отпред. Малчугана много я хареса и веднага я облече. На всички показваше с гордост кучето върху гърдите си.

На другия ден фланелата бе хвърлена на пода и малчуганът изобщо нямаше желания да я облече.

– Защо си я хвърлил там? – укори го майка му.

– Нима вече не ти харесва? – изненадано го изгледа сестра му.

– Не толкова, колкото вчера, – смънка Георги.

– Това е проблем на всички днес, – отбеляза баща му. – Хубавите и добрите неща в живота ни, не могат да ни дадат удовлетворяващо трайно щастие.

– Така е, – въздъхна баба на Георги, – колкото и много да имаме, можем да се чувстваме нещастни.

– Светът предлага щастие чрез натрупване на материални блага, като дрехи, кола, електронна техника, ….. – разфилософства се бащата, – но те не могат да ни направят щастливи.

– Исус, когато постеше в пустинята и огладня, сатана му предложи да превърне камъните в хлябове, – наблегна бабата, – Но Христос отговори, че не само с хляб ще живее човек, но и с всяко Слово, което излиза от Божите уста.

– Ние сме духовни същества, – отбеляза сестрата на Георги, – затова не можем да съществуваме само с материалното богатство в този свят.

– Истинското удовлетворение за човека, – констатира бабата, – е в Бога и Неговото богатство.