Тихомир бе поставил предизвикателно ръце на кръста си:

– Малине, имаш ли достатъчно смелост в избора си да спреш?

– Какво да спра? -тръсна глава Малин.

– Например, да затвориш лаптопа, дори ако не си свършил работата по него. Или да не обръщаш внимание на телефона си по време на вечеря. Просто да си кажеш: „Не сега“, когато всичко около теб казва: „Побързай, няма време“.

Малин повдигна едната си вежда:

– Да живееш“с достатъчно време“ е впечатляващо.

– Бог ти е дал двадесет и четири час в денонощието, – намръщи се Тихомир, – но Той не е искал да ги запълниш с работа за двадесет и пет.

Малин само вдигна рамене.

– Присъствието е по-важно от продуктивността. Твоята стойност не се измерва с резултатите ти, – започна да поучава Тихомир. – Помни, че Бог е много по-заинтересован от това в кого се превръщаш, отколкото колко постигаш.

– Звучи ми като клише, – присмехулно подметна Малин.

– Този вид живот не изглежда еднакво за всички. Но под детайлите, той винаги започва на едно и също място.

– Едно и също място?! – повтори като ехо Малин.

– Начина на почивка. Доброволно освобождаване от резултатите и тихо решение да вървиш в крак с Духа, вместо да бързаш напред.

Малин сбърчи нос.

Тихомир продължи настървено:

– Исус живя така. Той ходеше, чакаше, оттегляше се и слушаше. Само за три години публично служение, без бързане, самореклама или борба, той завърши най-великото дело, което светът някога е познавал.

Малин продължаваше да гримасничи недоверчиво, а Тихомир се засилваше още повече:

– Това е поканата и за нас. Да работим усилено. Да се ​​изявяваме абсолютно, а след това да си починем. Да се ​​доверим и да предадем резултатите на Бога. Така изглежда един живот, изпълнен с благодат. Не става въпрос да правим по-малко, само за да създадем преднина. Нужно е да правим това, което е най-важно, с Бога, за Бога и на Божието време.

Жеко бе сериозно притеснен:

– Казах „да“ вместо „не“ и това обърка всичко.

Димо изгледа изпитателно съученика си и го накара, да се поразмисли:

– Знаеш как да ядосаш майка си, а не си ли се замислял понякога, да ѝ кажеш друго така, че да ти се размине?

Жеко започна да се оправдава:

– Някои думи считаме за мъдри, а други за глупави. Как да реша кои какви са?

– Баща ми непрекъснато повтаря: “ Чети книги, за да знаеш как да се изразяваш. Учи, за да успееш“, – усмихна се Димо, – но да бъдем наистина мъдри, е необходимо да търсим мъдрост от Този, Който я е създал.

Димо се почеса по главата и продължи с разсъжденията си на глас:

– Божията мъдрост е безкрайна и често неразбираема за нас, но колкото повече време сме с нея, толкова повече тя открехва тайните си за нас.

– Божията мъдрост, – повтори като ехо Жеко.

– Чрез нея придобиваме мир, неразбираем за мнозина, – подчерта Димо, – а това ни дава възможност да владеем емоциите и думите си.

Спас ентусиазирано размахваше ръце, говорейки на група младежи:

– …. Силата в нашият живот, която води до благословение, е пряко пропорционална на степента, за която сме готови да умрем …

– Да умра, – повтори като ехо Владимир. – За какво да умирам?

– За волята, – започна да изброява Цеко, – целите, мечтите, правата си.

– Това имаше предвид Исус, когато предизвика учениците Си: „Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“, – наблегна Спас.

– Ау, не бях се замислял върху това, – възкликна Пешо.

Спас направи следната забележка:

– Преди да се захванете много за кръста, не забравяйте, че след него идват възкресението и силата, славата и короната.

– Да, но Исус се съсредоточи върху радостта от изобилните благословения, – отбеляза Веско. – И то докато претърпя кръста, като презираше срама му, и седна отдясно на Божия престол.

– Тъй като Исус желаеше да умре, – поясни Спас, – Той беше благословен от Бог с позиция на сила и власт от дясната Му страна.

Младежите мълчаха, но размишляваха върху чутото.

Накрая Спас се засмя и каза:

– Давам ви домашна работа ….

Чу се лек ропот, но лекторът продължи:

– Помислете всеки сам за себе си: Ако благословението е пряко пропорционално на желанието да умреш за себе си, колко благословен си?

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Това бе пълен крах за Кирил. Жена му го напусна. Уволниха го, а трябваше да изплаща заеми. Приятелите му го изоставиха …..

Една вечер Марин комшията му потропа на вратата му.

– Добър вечер, Киро, – поздрави Марин. – Дойдох да те видя и ако мога с нещо да ти помогна.

– Никой не може да ми помогне вече, – безпомощно повдигна рамене Кирил.

– Киро, недей така, – тъжно го изгледа Марин. – Знаеш ли къде е голямата ти сила?

– Сила? – повтори Кирил като ехо и скептично се засмя.

– Осъзнаването ти, че имаш нужда от Бог, – каза спокойно Марин.

– Бог? – Кирил зарови ръцете в буйните си коси.

– Правилното ти отношение към слабостите ти, те води в Неговото присъствие, – подчерта дебело Марин.

– Говориш глупости, – махна с ръка Кирил.

– Сега се самосъжаляваш и се чудиш какво още страшно следва в живота ти, – спокойно добави Марин. – Твоето изпадане те поставя пред избор, да приемеш помощта на Бога или да се задълбочиш в отчаянието си.

Кирил мълчеше. Погледът му бе безизразен, блуждаещ навън през прозореца.

– Празнотата, която чувстваш в себе си ще се изпълни и проблемите ти ще бъдат разрешени, – прибави Марин, – ако се оставиш в ръцете на Господа.

– Какво трябва да направя? – попита Кирил.

Той бе стигнал до дъното и не виждаше изход от положението си.

– Помоли се на Бога и разкрий сърцето си пред Него, – посъветва го Марин. – Само Той може да изцерява наранените души и да възстановява разбитите семейства.

– Възможно ли е това? – попита Кирил.

– Искай и ще получиш, за да бъде радостта ти пълна, – широко му се усмихна Марин.

Двамата наведоха глави и отправиха молитва към Този, Който може да снабди нуждите на всеки и да изправи пътеките му.