Дядо Стоян много обичаше внука си, който бе кръстен на него. Старецът и малкия бяха неразделни. Дядото често разказваше весели и поучителни истории от живота си.

Днес времето бе слънчево и тихо. Двамата седяха под липата, която щедро раздаваше сянката си.

Дядо Стоян бе започнал да разказва поредната си история:

– Бях малък. Ходех на училище. В някое от отделенията съм бил. Сигурно съм бил някъде осем-девет годишен. Но това точно го помня. То бе един от големите уроци в живота ми.

Малкият Стоян гледаше премрежените очи на дядо си и внимателно слушаше.

– Беше към края на есента или началото на зимата. Носех шапка на главата си, защото беше студено. Бях с майка си, когато срещнахме нашия съсед дядо Николай, който беше на осемдесет и кусур години. Майка ми е разказвала за него, че се е бил с дядо във войните…..

Някъде се обади куче, но и двамата не му обърнаха внимание.

– Дядо Николай поздрави, а на мен ми каза: “ Я виж къде си се окапал?“ Аз погледнах надолу, а той ме стисна за носа. Когато вдигнах поглед старецът държеше бонбон пред очите ми …

– Зная този трик и аз съм се хващал на него, – засмя се внукът.

– Щом се разделихме с дядо Николай, майка ми веднага ми се скара: „Колко пъти ще те уча да сваля шапка пред възрастен човек?“

– Сега вече никой не сваля шапка, – отбеляза Гошо.

– След като майка ми се накара хубаво, аз я погледнах изненадано, – каза  дядо Стоян – и я попитах: „Нали се е бил във войните с дядо ми, значи е враг на дядо, защо да му свалям шапка?“

– Ха-ха-ха, – започна да се смее Стоянчо.

– И майка ми започна да се смее тогава и ѝ мина веднага ядът, – каза дядо Стоян. – До тогава не бях разбрал, че двамата заедно са се били във войните срещу враговете. Та оттогава не нося шапка.

Донка растеше не с дни, а с часове. Изумяваше всички в семейството си с необичайни въпроси и неочаквани разсъждения.

Веднъж след като изслуша прогнозата на времето, попита:

– Татко, въздухът има ли дупе?

Баща ѝ я смъмри:

– Какви ги говориш? От къде ти дойде това на ум?

– Нали леля Славка си има бебе. Тя мери температурата му като вмъква върха на термометъра в дупето му. Щом измерват температурата на въздуха, той трябва да има дупе, – Донка заключи важното си откритие.

Баща ѝ се засмя, а тя обидено каза:

– Исках да зная само къде му мерят температурата….

Един ден Донка попита:

– А какво е това О О Не?

Баща ѝ се опита да ѝ обясни според детските ѝ представи, след което веднага последва следващия ѝ въпрос:

– А кога ще стане О О Да?

Една вечер Донка се изкачваше с майка си по стръмната пътека към кошарата на дядо Богдан. Спъна се в нещо и ожули коляното си.

Донка бръкна под крака си и извади „нещото“. Беше подкова. Засмя се и възкликна:

– Мамо, виж, кончето си е загубило обувката.

Когато вечерта легна да спи, Донка каза на  майка си:

– Дай ми „подглавницата“.

– Какво? – учудено я изгледа майка ѝ.

– Нали се слага под главата, защо тогава ѝ викате „възглавница“?

Любознателността на Донка нямаше край. Въпросите извираха като фонтан. За някои, ти самият не би се досетил сам да ги зададеш.

Към края на есента беше на разходка с баща си и майка си. Изведнъж тя посочи нагоре с ръка където минаваше реактивен самолет.

– Вижте го как затваря ципа на небето.

Първият и последният риболов на Донка завърши доста интересно. Когато на стръвта се улови риба, тя вместо да се зарадва, тя се разплака:

– Откачи я и я върни обратно! Не виждаш ли, че я боли. Пусни я!

Донка едва бе научила нотите, когато сподели с баба си, когато минаваха покрай телефоните стълбове:

– Виж, бабо, жиците са като петолиния, а птиците по тях като тумбести ноти.

Растеше Донка и изненадваше всички с въпросите си. За нея казваха:

– От нея най-малко даскалица ще излезе.

Този ден съвсем не приличаше на зимен. Сякаш някой го бе заменил с такъв от есента. Бе облачно, но тихо. А температурите бяха над 20 градуса. Какво объркано време!

Група тийнейджъри се събраха у Мишо. Когато нахлуха в празния апартамент, някой предложи:

– Хайде да играем!

– На какво? – попита Симо.

– Някой казва фраза, а друг я допълва, – поясни Виктор, който бе авторът на идеята.

– Допълнението какво трябва да бъде? Да съответства ли точно на фразата или просто, каквото ти дойде на ум? – заинтересува се Румен.

– Няма значение, – махна с ръка Виктор, – ако не сложим ограничения, могат да се получат доста хумористични изречения.

Някои неохотно се съгласиха да участват в тази игра, но други с радост я приеха.

Виктор започна първи:

– Ако ти копаят яма ….

– … не им пречи, – добави Стамен.

Всички се засмяха. Отговорът на Стамен се хареса на младежите.

Така играта увлече и нежелаещите да участват в нея. Всеки се стремеше да даде такъв отговор, че фразата в комбинация с него да звучи хумористично.

– Не говори за себе си лошо …

– …. за да не вършиш работата на другите.

– Никога не казвай: „Сбърках“…

– …. по-добре кажи: „Ау, колко интересно се получи“.

– Ако ви смятат за глупак ….

– ….. опитайте се да загубите някой и друг килограм.

– Часовникът ни помага да се събудим….

– …. но основно ни пречи да спим.

– Ако кажеш: „Не помня“….

– …. значи не е станало.

– Най-добрият начин да почистиш стаята е ….

– …. да изгубиш SIM картата си в нея.

– Ако щастието ви не е в парите ….

– …. изпратете ги на мен.

– Добрият алкохол на масата …

– …. ще покрие кулинарните ви пропуски.

Младежите ръкопляскаха след всяко сполучливо попадение.

Така облачното и нестандартно време за сезона остана на заден план.

На земята се бе настанила есента. Най-обикновена есен.

С нея е весело и приятно. Особено, когато тичаш по нападалите разноцветни листа, любувайки се на разноцветната гора, наслаждавайки се на ветрецът, който леко пощипва лицето ти……, но понякога е тъжно най-вече, когато стоиш зад прозореца и гледаш как зад него се лее дъждът.

Тази есен се оказа много дълга. Хората се умориха от чакане на следващия сезон.

– Кога ще дойде зимата? – питаха те. – Къде се забави?

А есента все още нямаше намерение да си тръгва.

Попръсне лек снежец, който веднага се разтопяваше. Завилнее за малко студения вятър из уличките на града, а след това отново слънцето стопля с лъчите си хората.

На главният площад вече поставиха елхата. Наближаваше Нова година. А есента все още властваше навсякъде.

Тя се радваше, без да обръща внимание на намръщените и недоволни лица на хората:

– Ще има празник! Не искам да си отида сега, та аз нито веднъж не съм срещала Новата година.

Есента не се завъртя на карнавала. Не трепна от страховитият вид на белобрадия старец

– Не искам да си отивам, не сега – нежно по детски се молеше есента.

– Но какво е Нова година без сняг, снежни човеци и зачервени детски лица? – питаха хората.

Накрая зимата не издържа и реши да прогони есента.

Настана ужасно време. Вятър разлюля дърветата. Редуваха се сняг и дъжд…. Зимата и есента  се бореха не на шега.

Накрая златокосата красавица с преплетени червени, кафяви и зелени нишки в премяната си се предаде. Тя си отиде, посипвайки улиците със сухи листа, тъжно виейки между голите клони на дърветата.

– Време е да си вървиш, – казаха ѝ хората. – Не упорствай, не лей сълзи и не упреквай зимата! Ела навреме, когато всички с радост ще те очакваме отново….

Прекрасен слънчев ден. Един от онези последните, с които ни дарява есента. Топъл, но не горещ. Наситен с червени, жълти, зелени и кафяви краски от палитрата на Твореца.

По пътя крачеше възрастен мъж. Той се наслаждаваше на всичко около себе си. Усмивка озаряваше лицето му.

Мъжът влезе във един фризьорски салон, намиращ се от дясната страна на пътя и поздрави учтиво всички:

– Добър ден.

Милена, младо момиче, което скоро бе постъпило на работа във този фризьорски салон, внимателно го огледа.

„Въпреки възрастта си, – каза си Милена, – ухае приятно, въпреки годините си. Старчоци като него миришат на застояло и леш“.

Възрастният мъж бе облечен стилно в тон с модата на 70-те. Нещо трогна Милена, когато го наблюдаваше.

Мъжът, нека го наречем Продан Василев, се обърна точно към Милена:

– Бихте ли ме подстригали? – каза той. – Нещо по-съвременно, от сегашната мода. Моделирайте ме по-ваш избор.

И Милена го подстрига без много приказки.

„Изглежда доста приятно и достатъчно привлекателно, – отбеляза на ум младото момиче, – независимо от възрастта си. На неговата възраст обичайно поръчват: По-късо и по-бързо. А този поиска нещо ново“.

Продан сложи очилата си и попита:

– Е, как е? Добре ли изглеждам?

Катя, която обичаше да се шегува, се обади закачливо:

– Даааа, като истински младоженец.

Присъстващите и работещите в салона започнаха да се усмихват леко, а той без никаква обида заяви:

– Всъщност, аз наистина съм младоженец.

Всички го гледаха снисходително, а Катя си помисли:

„Младоженец е, щом казва, така да бъде. Млада е душата на този старец“.

Възрастният мъж стана от стола и каза :

– Днес празнувам златната си сватба.

Усмивките замръзнаха на лицата. Всички присъстващи, особено младите хора се почувстваха неудобно.