Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

Радко бе израснал в църквата и бе християнин, но ….

Един ден осъзна:

– Не искам да ме преследват в този живот заради вярата ми. Какво да правя?

Тази „главоблъсканица“ истински го изтормози.

Накрая откри хитро заобиколно решение:

– На никого няма да казвам за вярата си. Така никой няма да разбере, че съм християнин. Няма да се сблъсквам с каквито и да са изпитания и премеждия.

Той плесна с ръце, даже подскочи:

– Това е идеален план – и се завъртя радостно на място си.

Радко работеше в компания за графичен дизайн. Никой от тези, които работеха там, не бих се отнесли добре към някой, който следва Исус. Да не говорим за прошка и благодат.

– Ще имитирам поведението им, маниера и езика им, – реши Радко. – Така ще избегна всякакво малтретиране за Исус. Те са глупаци. Заслужава ли си да им се навирам в очите.

Когато го питаха дали е гледал поредната серия на някакъв нашумял сериен филм, той отвръщаше:

– О, това е класика! Обичам да гледам такива голотии …

За сега поне нямаше морален проблем поради някаква си вяра.

Това за него бе:

– Напълно откачено – и като добавка, за да е „по-категоричен“, прибавяше някоя люта ругатня.

Един ден колега в компанията забеляза, че на масата на Радко до компютъра има Библия.

– Какво е това? Да не си станал християнин?

Радко веднага се оправда:

– А, това ли? За майка ми е, тя е възрастна и обича този вид неща.

Колегата му вдигна рамене и се усмихна присмехулно:

– Внимавай, – каза му той – и си опичай акъла. Може и теб да подведе.

– Тя си дрънка, ама кой я слуша, – весело подхвърли Радко.

А когато колегата му излезе от стаята, Радко въздъхна тежко:

– Трудно е да си християнин в този свят!

Нали се казва, че истината се ражда в спора, а защо не и в разбирането за нещата?

Живко и Елен отново се препираха за нещо. За какво ли?

Нека се приближим и да разберем.

– Думите имат голямо значение, за това трябва да ги приемаме сериозно, – удари с ръка коляното си Живко.

– Искаш да кажеш, че трябва да работят за нас, както прави самия Бог? – предизвика го Елен. – Какво се казва в Библията? Той използва думи, за да „нарече нещата, които не са така, сякаш са“ .

– Никой от нас не направи така, – сбърчи недоволно нос Живко. – Всеки наричаме нещата с техните собствени имена.

– И какво излиза, използваме нашия език, за да съобщаваме за плачевното състояние на нашите дела? – не го оставяше намира Елен.

– Идеята да „наречем несъществуващото като съществуващо“ не ми се струва съвсем нормална, – заяви категорично Живко.

– Според теб не трябва да казваш, че си излекуван, когато се чувстваш още болен? Или да кажа, че си забогатял, когато нямаш и стотинка в джоба си? – Елен настойчиво задаваше въпросите си.

– Това си е просто лъжа, – потвърди Живко.

– Не, – отсече Елен. – Има голяма разлика между лъжата и думите на вярата. Да лъжеш означава да заблудиш някого, т.е. да го принудиш да вярва в нещо, което не е вярно.

– А да говориш с вяра?

– Това означава да говориш думи, които са в съответствие с Божието Слово, а не с обстоятелствата около теб, т.е. да говориш от духа си, а не от ума си.

– Някои хора казват думите и ако нямат вярата да ги подкрепят, какво става с тях?

– В крайна сметка се провалят. Всъщност те не наричат „несъществуващо като съществуващо“, а наричат несъществуващото така, както биха искали да го видят.

– Е и?

– Това са две различни неща. Думите може да са едни и същи, но ако само искаш и се надяваш, няма да успееш. Трябва да имаш вяра за това.

– Как мога да имам вяра и да накарам силата на думите да работи за мен? – отчаяно и с тревога попита Живко.

– Приведете езика и сърцето си в съответствие с Божието Слово. Спри да „говориш така, както е“ и започнете да говориш и да вярваш в обещанията на Бог.

На вън бе горещо, но Захари и Стоян седяха на хладно в селската кръчма. Захари надигна чашата пред него и поглеждаше към кръчмаря за още.

Изведнъж тупна с ръка по масата и запелтечи, езикът му трудно се обръщаше в устата му:

– Не мога да преодо .. о .. лея тази зависимост…… С жената се каара .. ме за това пиене, ама на …. Трябва да изпия и това питие.

– Ти слушаш врага на душите ни, – намръщи се Стоян. – Той е баща на лъжата, а ти му вярваш.

– Искаш да кажеш, че няма никаква стойност, – изрепчи се Захари. – Нямам власт на емоциите, гнева и пиенето?

– Виж, – спокойно каза Стоян, – дяволът ти насажда мисли и те влачи към чашката, но ти трябва да имаш последната дума.

– Какво? Не мога да контролирам мислите си? И как според теб реагирам на предложенията на рогатия?

– Съгласяваш се с него …..

– Глуп…… сти! – изръмжа Захари.

– Разбери, – Стоян се опита да го укроти, – дяволът влиза в мислите ти и те влачи към погибел.

– Кво да прая …. според теб? – Захари предизвикателно изгледа приятеля си.

– Избавлението е само едно. Трябва да вземеш в плен тези мисли, – посъветва го Стоян.

Захари махна вяло с ръка, положи главата си на масата и захърка.