Има дни, когато на човек му се струва, че всичко е против него. Неуспех, след неуспех. Непознати хора ти създават проблеми и допълват чернотата на деня с още малко болка.

Ирина бе майка на четири деца. Днес тя отиде да пазарува в близкия супермаркет с малката си дъщеря Дора. Момиченцето страдаше от синдром на Даун.

Едва ли ще се изненадате, че майката с детето правеше голямо впечатление и събираше погледите на купувачите и персонала на магазина. Лошото е, че отношението към тази интересна двойка бе изключително негативно.

Една жена се скара на Ирина:

– Защо детето ви е така леко обуто? Вижте събуло си е обувките!

Това, че малката изхвърли обувките си, за да се намести по удобно в количката камион, неканената „съветничка“ изобщо не забеляза.

Когато Ирина се обърна към една от служителките:

– Извинете, можете ли да ми покажете ….

Бе прекъсната с изсумтяване и махане с ръка. Един вид не ме занимавайте.

Напрежението още повече се увеличи от младеж, който безцеремонно буташе всичко по пътя си, независимо дали това е жена с дете или възрастен човек, застанал на опашката.

В този магазин работеше Зина, което същи като Дора имаше синдром на Даун. При нея винаги имаше опашка. Тя не работеше много бързо, но винаги намираше за клиентите добра дума и им се усмихваше. Ирина, когато идваше в магазина, винаги разговаряше с нея. Ето и сега отиде при нея и тя повдигна настроението ѝ.

Зина попита:

– Знае ли детето езика на жестовете?

И показа знаците „още“ и „моля“. По-късно се изясни, че като дете тя най-често е използвала тези символи.

Ирина каза:

– Тези знаци, Дора ги знае, нищо, че е толкова малка.

Тогава Зина се усмихна:

– Време е да научи още един.

И показа знака, който означаваше „аз те обичам“.

Как е възможно да не се усмихнеш след това! И Ирина го направи съвсем сърдечно.

Има хора в този свят, които смятат, че тези със синдром на Даун, са излишна тежест за обществото, но този случай прави на прах и пепел всичките им доказателства.

Сред тълпата забързани хора, в задушаващата атмосфера на ежедневието изпъстрено с проблеми, само една от сътрудниците в магазина, имаща синдрома на Даун, отдели минути, за да зарадва малко позната жена, която бе обезсърчена от грубото отношение към нея и детето ѝ от страна на другите хора в магазина.

Това трябва да ни накара сериозно да се замислим за взаимоотношенията ни с околните, познати или непознати, болни или недъгави.

Опитвали ли сте някога да ядете пилешка супа, когато сте болен от грип или имате запушен нос? Не е много приятно нали? Независимо от това, колко сол или пипер сте прибавили в супата, ще имате усещане, че тя е смес от влажна кърпа и гореща вода.

Това става така, защото нашата способност да възприемаме вкуса включва в себе си и нашето обоняние.

Въпреки че на нашия език има множество нервни окончания, отговорни за усещането на пет вкуса, повечето „чисти“ вкусове оформят нашето възприятие съвсем различно.

Според количеството ядене, което попада в нашата уста, голяма порция от храната се превръща в лека микроскопична „мъгла“, попадаща в носа ни.

По такъв начин, всяка подправка и аромат, присъстващи в храната, стимулират нашите обонятелни рецептори, смесвайки възприятието с вкусовите усещания. Всичко това се обединява в кулинарен бунт на аромата и вкуса.

В стоматологичната клиника бе спокойно. Съседната врата бе на детския кабинет, където се движеха толкова малки деца, които можеха и да нямат зъби.

Изведнъж от детския кабинет изхвърча един малчуган с опулени от ужас очи.

Бяха започнали да му вадят зъб, като предварително му бяха сложили упойка. Детето трудни обръщаше вдървения си и безчувствен език.

Ужасеният малчуганът попита:

– Защо ме убодоха?

Наблизо седеше майка му, която му обясни:

– Убодоха те, за да не чувстваш болка, когато ти вадят зъба.

Момчето захапа вдървения си език и започна да вика:

– Лъжеш. Зъб може и така да се извади. Тук сте ме довели, за да ми махнете езика.

И малчугана побягна към изхода.

Има няколко многогодишни програми за обучение на висши примати  на езика на жестовете,  в които те до известна степен демонстрират обучаемост.

Приматите отговарят на зададените въпроси, но никога не задават такива.

Някои експерти предполагат, че именно задаването на въпроси е основната разлика между познавателните способности на хората и животните.

Въпреки това учените са чували въпрос от папагала Алекс, който за 30 години живот е усвоил около 100 думи, включително форма, цвят, и пространствени концепции.

Веднъж той попитал: „Какъв цвят съм аз“ и получил отговор: „Сив“. И папагалът запомнил тази дума.

До 2012 г. е имало само един човек, който е говорил на ливски език, за него  този език е бил роден.

През 2009 г. Виктор Бертхолд починал, той бил последният лив.

Традиционното занимание на ливите бил риболова.

През XIII век е имало около 50 000 ливи, които са се заселили на територията на днешна Естония и Латвия.
През 2016 г. в Латвия е имало само 216 ливи. В продължение на векове ливите били асимилирани от прибалтийските и славянските народи.

През 1931 г. на ливски език се пишел местния вестник. Днес този език се смята за мъртъв, защото почти никой вече не го говорел.