Никола често задаваше на дядо си Божан въпроси.

Това не бе жажда за знания, а начин да се противопостави срещу вярата на дядо си и да му докаже, че това, в което Божан вярваше са пълни глупости.

Младежът нямаше какво да прави и реши отново да се заяде със стареца.

– Защо всеки вярващ трябва се смята за роб на Бога? – попита невинно Никола. – Това направо е унизително за свободния човек. Как може човек от 21 век да се смята за роб?

– Роби или слуги Божии стават хора, които доброволно са решили да изградят живота си по заповедите на Евангелието, – каза спокойно дядо Божан. – В тях няма нещо, което би противоречало на човешката природа и нищо, което би било унизително или противоестествено за човека.

– А ако някой не желае да живее по тези заповеди? – наежи се Никола.

– Неизбежно се превръща в роб на греха и страстите си, – усмихна се старецът.

– Следователно аз не мога да правя това, което на мен ми харесва, така ли? – скочи Никола.

– Погледни, – смирено каза старецът, – какви са плодовете на живот подчинен на увлечения, похот, сластолюбие, алчност…?

Никола мълчеше.

– Те водят към смърт, – заключи дядо Божан.

– Какво ще получа, ако се освободя от греха и стана роб на Бога? – попита Никола.

– Светост и вечен живот.

Нямаше смисъл да се продължава този спора. Нужно бе Никола да познае истината, която можеше да го освободи от заблужденията му.

Симеон видя дядо Петър и бързо се насочи към него. Той обичаше да дразни и се надсмива над този благочестив старец.

– Изобилието от знания възпрепятства ли чистата вяра? – попита Симеон.

Той очакваше така да затрудни стареца.

– Отричането на познавателните усилия на човека в църквата се смята  за фалшиво учение, дори за ерес, – отговори спокойно дядо Петър.

– Има хора, които отхвърлят необходимостта от всякакво знание особено за християнството, – подметна Симеон.

– Нима е напразно делото на тези, които търсят знания в Божественото Писание? – засмя се чистосърдечно старецът.

– Те казват, че Бог не иска нищо друго освен добри дела. И че е по-добре да се живее без да се любопитства много.

– От създанието на света това, което е невидимо у Бога, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно и разбираемо чрез творенията Му. Изучавайки ги, ние разбираме, че има Творец, Който е създал и самите нас.

Симеон се ядоса, че не можа да „надговори“ стареца, удари с юмрук по близкото дърво и се отдалечи по пътя.

Михаил не се отказваше лесно. С каквото и да се захванеше все искаше да стигне до същността му и да разбере всичко.

Често влизаше в спор с дядо си Данаил. Старецът търпеливо изслушваше буйния си внук и съвсем не му се сърдеше.

Днес Михаил отново бе настроен философски, за това отиде при дядо си. Целта му бе да разреши някои въпроси, които силно го вълнуваха.

Когато дядо му видя как се е забързал към него си каза:

– Сякаш огън гори под краката му. Явно пак не може да се помири с някоя своя мисъл.

– Здравей, дядо, – поздрави весело младежа.

И без много да чака, започна направо:

– Науката е доказала, че няма Бог. Защо тогава има толкова вярващи хора в света?

Дядо Данаил въздъхна:

– Науката никога не си е поставяла подобна задача. Тя само изследва фактите и явленията, които се наблюдават в този свят.

– Не омаловажавай ролята ѝ, – закани се с пръст Михаил.

– Всичко, което излиза извън границите на този свят не е обект на научно изследване, – каза спокойно дядо Данаил. – Ето защо, основната религиозна истина – съществуването на Бог, не може по принцип да бъде предмет на научно опровержение.

Михаил се почеса по главата и се замисли върху думите на дядо си:
„Май и този път старецът е прав ….“

Румен приближи до дядо Матей и попита:

– Ако човек живее праведно, но е невярващ, той за Бога по-лош ли е от кой да е вярващ?

– Бог е любов, – каза дядо Матей. – Той обича всички хора, без да дава предпочитание на вярващите.

– Тогава каква е разликата? – попита Румен.

– Да приемат и отговорят на тази любов могат само вярващите в Бога, – отговори дядо Матей. – За невярващите всичките действия на Божията любов са случайност или късмет.

Във всяка страна хората имат особено отношение към полицаите. На много места такива униформени мъже всяват страх. Дори човек да не е направил някое престъпление, сърцето му се свива, когато види наблизо полицай.

И все пак ….

Николов и Стефанов бяха дежурни през деня. Те патрулираха по една от улицата, когато забелязаха спряла линейка, пред една от къщите. Двамата бързо се насочиха към мястото.

Николов се обърна към една жена, стояща наблизо:

– Какво се е случило?

– Горката майка, – каза жената, – критично е намаляло нивото на кръвната ѝ захар. За това бе извикана линейка.

– Какво ще правят петте ѝ деца сами? – каза един дядо, който неусетно се бе приближил.

– Защо децата са останали сами? – попита Стефанов.

– Лекарите казаха, че майката трябва незабавно да постъпи в болница, – каза жената.

– Казахте, че има пет деца, – намеси се Николов, – те сами ли живеят с майка си?

– Не, но баща им е на работа и ще си дойте след два-три часа, – уточни жената.

– А близки и роднини нямат ли наблизо? – попита Стефанов.

– Те скоро се преместиха тук. Идват от другия край на страната, – каза жената. – А за близки не съм чула да имат. Гледам ги всеки ден, сами се справят  с всичко. Как издържа тази жена и сега ѝ се чудя. В къщи имаме само един калпазанин, но не можем да се справим с него, а тя с пет…. Как се оправя, само Бог знае.

Николов и Стефанов се спогледаха. Когато всички любопитни се прибраха по домовете си Николов каза:

– Колега, какво ще кажеш да видим тези деца. Не бива да ги оставяме без надзор. Току виж направили някоя пакост.

Стефанов вдигна рамене и каза:

– Добре, да вървим! Да видим какво правят!

Двамата полицая съвсем не очакваха, че децата са толкова малки. За тях наистина трябваше да се погрижи някой.

– Навярно баща им ще си дойде скоро, щом разбере, че жена му са я откарали в болница, – каза Николов. – дай да позанимаем децата, виж какви симпатяги са.

И двамата останаха. Заиграха се с децата. По едно време едно от тях каза:

– Искам да ям.

Стефанов се засмя и му отговори:

– Добре, юнако. Сега да видим какво можем да сготвим с колегата.

Може да ви се стори смешно, дори странно, но двамата мъже нахраниха децата, даже измиха и съдовете. След това смениха напиканите памперси на някои от по-малките.

Когато бащата на децата се прибра, той не можеше да се начуди на станалото.

– Благодаря ви. Чудесно сте се справили, – засмя се бащата. –  Най-малко помощ съм очаквал от полицаи ….