Тази улица не беше главна, а само една пресечка от площада, но по нея минаваха много хора. Като доказателство за това по тревата  край нея бяха разхвърляни какви ли не опаковки. По тях можеш да разбереш какво се продава в магазина на площада. Същински потоп от заместители, рожби на индустриалната химия, напаст на техническия прогрес.

Дядо Кольо в синя фланелка и дочени панталони работеше усърдно с метлата и на тази незабележима улица събираше внимателно и съсредоточено боклука.

Край него мина млада жена. И в место поздрав му подхвърли:

– Бай Кольо, пак ли чистиш?

Старецът въздъхна:

– Неразбран народ, Станке, няма поправия! Кой каквото си купи от магазина на Калчо, опаковката му все тук я хвърля. Отзарана щях да бия едно циганче. Изяде си вафлата и хоп, опаковката на земята. Днес ще почистя и ще видиш колко време чисто ще остане. Пък като дадат помощите ела гледай какво става!

– Цигани, българи, всички правят боклук, – в същия дух му отвърна Станка. – И на нашата улица е същото. Когато имахме още добитък ринехме лайна, а сега найлони.

– Е, аз реших да почистя, че гостенка чакаме. Жената готви, а аз чистя.

– Коя е гостенката ви? – попита Станка.

– Дъщерята с децата. Нали сега са в София. Отпуска била, че решила преди да тръгнат за морето да се отбият и у нас.

– Е, то хубаво, – зарадва се искрено Станка, – Викаш и внуците ще дойдат ….

– Да, с тях ще бъде. Отдавна не сме ги виждали с бабата.

– Е, по тоя случай заслужава да е чисто, – засмя е Станка, – иначе какво ще си помислят софиянците за нас?

И жената отмина нагоре, а бай Кольо продължи да размахва още по-юнашки метлата.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

Децата се бяха сбрали на куп и с интерес очакваха какво ще им разкаже Живко. Много от тях не бяха ходили много далече от селото си, за това жадуваха да чуят нещо ново и чудновато.

– Бате Живко, нали щеше да ни разкажеш за Меркурий, – обади се русо главата Гацка.

– А, да, ….забравих, …..Меркурий или както гърците са го наричали Хермес, изпълнявал поръчките на боговете. Летял с крилатите си сандали, насам натам, но всъщност бил много хитър. Лошото било, че обичал да покрадва.

– Като наш Даньо, – намеси се Калин.

– Тихо, – изшъткаха му другите деца.

– Той откраднал скиптъра на баща си Зевс, – продължи разказа си Живко.

– Какво е това скиптър? – попита малкият Кольо.

– Тояга като на дядо Нешо, – намеси се Ради.

– Тояга, но специално изработена, – уточни Живко, – украсена със скъпоценни камъни и злато, тя е символ на власт. Та тоя вироглав бог откраднал тризъбеца на Нептун, лъка и златните стрели на Аполон, меча на Марс……

– Бате Живко, той да не е бил бог на циганите? Те също обичат да крадат, – обади се тънкото гласче на Донка.

– Не е на циганите, Донке, – засмя се Живко, – а на търговците, те крадат много повече.

– Е, само те да са, – въздъхна и добави Добри като някой възрастен човек. – Я погледни всички по-нагоре във властта, ами адвокатите, дори и най-дребните чиновници, чакат все някой да им даде пари, за да му свършат работа.

В това време от двора на леля Гена се чу грубият ѝ глас:

– Петрано, усмири отрочето си. Така е ревнало, сякаш го колят, ….. спиране няма, чак ушите ми приглуши.

– Ти деца не си ли гледала ма, – скастри я Петрана, – ако не реват кой ще им обърне внимание. Пък ако искаш тишина иди в гората.

– Пак се почна, – плесна с ръце Кольо.

– Нека да не вървим по акъла на свадливите си майки, – умиротворяващо каза Живко. – Те могат да се карат и чумосват, но да не правим като тях.

Децата наведоха глави. Всеки ден те бяха неволни свидетели не на една свада. Помълчаха натъжени, а после се разотидоха.

Сутринта беше мъглява. Доскоро беше валяло и всичко изглеждаше сивкаво и мрачно.

Надя погледна през прозореца, въздъхна дълбоко, тръсна глава и заяви:

– Щом дъждът е спрял има надежда. Веско, Мая, къде сте? Хайде обличаме се и ще излезем на разходка.

Чу се топуркане на детски крачета. Изведнъж зад вратата надникнаха два чифта очи, последвани от широка и радостна усмивка, грейнала на лицата на момче и момиче.

– Разходка ли? – каза момичето – Най-после …

– А как е времето? Спря ли поне да вали? – каза съвсем сериозно момчето.

Мая сръчка брат си и сърдито му каза:

– Времето, времето, ти все от времето се интересуваш. Не искам повече да съм затворена в къщи. Дори и сняг да е навалял пак ще излезем, нали, мамо?

– Обличайте се бързо, – усмихна се майка им.  – Излизаме на разходка.

Децата не чакаха повторна покана, втурнаха се към вратата, а след тях се чу смях, тропане на чекмеджета, скърцане на врати.

След десетина минути, двамата бяха готови и чакаха майка си на вратата.

След дъжда всичко беше мокро и сиво, но малко след това облаците се разпръснаха и слънцето се усмихна лъчезарно.

– Вижте, – посочи с ръка Мая към една паяжина, която бе изпъстрена с капчици вода. – Блестят като диаманти.

– Наистина, сякаш е покрита със скъпоценни камъни, – възкликна развълнувано Веско. – Истинска красота.

– Това ме подсеща за диамантената сватба, която празнуваха скоро баба ви и дядо ви, – каза Надя.

– Какво е това диамантена сватба? – попита Мая.

– Това означава, че цели шейсет години са живели заедно, – поясни Веско.

– И не са се карали? Не са се сърдили? ….. – полюбопитства Мая.

– Живота им не е бил лесен, – каза Надя, – но тъй като са го посветили на Бога, това коренно ги е променило и те са имали много благодат. Тя е достатъчна, когато чувстваме, че живота ни е мрачен и обременен.  Защото Божията сила в немощ се показа съвършена.

– Бог прави всичко правилни и красиво, – каза тихо Веско.

– Господи, дай ни да виждаме тази красота, – възкликна Мая.

Надя прегърна децата си и тримата шумно се разсмяха.