Известният оперен певец от Перу Хуан Диего Флорес решил да внесе музика в живота на бедните деца.
Той основал благотворителен фонд „Симфония за Перу“, подържащ създаването на детски оркестри и хорове по цялата страна.
Перуанският тенор казва, че целта му е да насърчи децата към творчество, за да им се даде възможност да се развиват и в същото време да се промени обществото към по-добро чрез музиката.
Хуан Диего Флорес, тенор казва:
– Музиката винаги е с мен. В училище бях критикуван, че все нещо си свирукам или пея. Това е необичайно, но аз исках винаги да го правя. Знаете ли, когато децата имат възможност да слушат музика, разцъвтяват. Точно това им е нужно. Нашата система понякога е доста формална и не се вземат тези деца, които изглеждат по различно, но имат специален талант.
Скоро Флорес придружил деца, подкрепяни от фонда, на първата им публична поява в Националния Гранд театър в Лима. Концертът имал голям успех.
Родителите са забелязали, че чрез тези занимания, децата им наистина се променят. Майката на един от малките музиканти каза:
– Не очаквах, че това ще бъде толкова прекрасно. Дъщеря ми не знаеше как да пее, но сега пее чудесно.
Оркестърът „Симфония за Перу“ е съставена от деца на възраст 8-13 години. Фондът финансира 13 учебни центрове, които работят в различни райони на страната. Флорес също е открил работилница за деца, където те могат да правят свои собствени музикални инструменти.

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.

Андрей ѝ беше звънал преди седмица, но тя беше много заета и за това си уговориха среща днес в ресторанта на ъгъла.

Денят обещаваше да е хубав, слънчев, но прохладен. Той влезе в рестораната и попита дали е идвала руса, дребна жена. Но докато питаше за нея, тя влезе цялата зачервена, явно бе бързала много и се запъти към него.

Седнаха на масата и Славка се втренчи изпитателно в Андрей. Отдавна не го бе виждала. Той се бе състарил и беше много отлабнал.

– Бракът ми приключи, – заяви Андрей и въздъхна тежко. – Ирина иска да се разведе с мен.

– Какво? – подскочи Славка.

– Намерила си друг. Някакъв банкер. Изглежда се е омъжила за мен, заради несъществуващите ми пари. Вдигаше страшни скандали, когато я молех да не харчи толкова много.

– Нищо не разбирам. Тя всъщност какво иска?

– Богатство! – засмя се тъжно Андрей. – Очеведно е сбъркала, като си е мислила, че съм много богат. От това, че работя в банка, си е направила грешни изводи.

– Не може да бъде, – искрено каза Славка. – Вероятно се чувстваш ужасно.

– Най-лошото е, че наистина я обичах. С нея се чувствах добре. Бях по-силен, по-успешен, а всъщност съм един неудачник. Не ставам за биснесмен или брокер, а би трябвало да изкарвам купища пари. Дори не можах да се справя със собствената си съпруга. Взимах назаем, за да задоволя капризите ѝ и затъвах. Бях заровил глава като щраус в пясъка и се надявах всичко да се оправи, но уви. Баща ѝ ми даде назаем пари, заложих ги, но и тях загубих, а сега трябва и да му ги връщам.

– Въпреки, че дъщеря му се развежда с теб?

– Последната капка беше, когато ме уволниха,  – продължи Андрей сякаш не бе чул въпроса ѝ, – защото не съм полагал достатъчно усилия. Така че, следваващият месец съм и безработен.

Славка го погледна учудено“

– Защо тя иска развод, а не ти?

– Баща ѝ настоява така. Трябвало да постъпя като почтен човек. Това вече не ме интересува. Тя нямало да иска издръжки, а баща ѝ щял да плати съдебните разноски. Така сме се разбрали.

– Андро, – така го наричаше тя, когато трябваше да се грижи за него, като по-голямо дете в семейството, – това е отвратително и жестоко.

Той въздъхна.

– Единственото ми желание е, час по-скоро да свърши  всичко това, – гласът му потрепера, а очите му се напълниха със сълзи. – Много я обичах. Боли ме, че тя не ме е обичала.

Славка прегърна брат си. Не знаеше как да го успокои. Любимият ѝ брат се бе превърнал в безпаричен неудачник. Това беше невъзможно, но се беше случило.

Тази вечер бяха сами. Тони нямаше среща с клиенти, а дъщеря им остана при баба си. Това не се случваше толкова често поради многото му ангажименти и пътувания.

Рени отметна с ръка падналия кичур коса от лицето си, седна до Тони и го попита:

– Ще направиш ли Лиза свой партньор в бизнеса?

– Знаеш много добре, че не желая да обсъждаме този въпрос, – троснато отвърна Тони.

– Защо?

– Да не би да си се загрижила за фемониските ѝ права? – Тони погледна предизвикателно съпругата си. –  Знаеш мнението ми по въпроса.

– Че мястото на жените не е в истинския свят ли? Че работата им е да раждат, да се въртят около печката и да се грижат за вас? – Рени беше бясна.

– Горе долу така е, – призна примирено Тони.

Рени беше прекарала труден ден с дъщеря си и усети как кипва.

– Просто не разбирам. Лиза се справя във фирмата по-добре даже и от Боби.

– Погледнато от страни, може да изглежда само така, но тя не може да направи голяма сделка, хората няма да ѝ се доверят.

– Но ти можеш да направиш това, ако я направиш партньор, – настояваше на своето Рени.

– Защо ми е да го правя? Светът е такъв, не разбираш ли? Жените никога няма да го управляват, а и аз мисля, че не трябва да го правят.

– За да си стоят в къщи и да раждат деца ли? – Рени вече скърцаше със зъби от яд.

– Това е причината да сте на тази земя, – усмихна се Тони.

– Не, само не и това. Нещата се изключват взаимно. Никак не ми е приятно, че говориш така. Знам, че аз се отказах от кариерата си, заради семейството, но ако някоя жена желае да пробие в бранша, защо не я подкрепиш?

Тони махна с ръка. Безмислено беше да спорят по този въпрос. Той нямаше да отстъпи.

Телефонът изъня. Николина се надигна от стола и затътри краката си към коридора. Вдигна слушалката и задъхано каза:

– Да!

Отсреща звънтеше веселия смях на дъщеря ѝ.

– Здравей, мамо, как си?

– Добре! Нещо си много весела?!

– Тъкмо приказваме с приятелката си за тебе.

– И какво толкова ме коментирате?

– Навярно си чула изказването: „Да не строят къщи и да не ходят по ресторантите, тогава ще имат,,,,,,“

– Някои хора, не осъзнават на какво дередже е народа и как едва смогва да свърже двата края, – въздъхна Николина.

– Та разправям на Диди как си ходила на ресторант. А тя ме погледна озадачено и попита:“ И тя ли? Е щом могат да си го позволят!“ Но, когато ѝ казах, че тази година си ходила само два пъти на ресторант, единият за кръщене, а другия за помен, прихнахме да се смеем и не можем да спрем.

Николина неволно се засмя на слушалката, изглежда смехът на двете момичета я бе заразил и нея. Гледаще през прозореца свъсеното небе и дърветата с престарелите си вече окъсани премени и чуваше гласа на дъщеря си:

– Та аз това казвам на мама, да спре да ходи по тия ресторанти….

И нова вълна смях заля телефоната слушалка. Такъв е животът, като не можем нищо да направим, поне можем да се посмеем , макар и до сълзи….