Бе едно обикновено февруарско утро. Марина се събуди, очаквайки да види отново унилия зимен пейзаж, който се откриваше пред очите ѝ вече няколко седмици.

Върху загубилите си цвета треви се спускаха рояк снежинки от сивото небе. Голи дървета приличащи на скелети придаваха на околността още по-мрачен вид. Сякаш всичко стенеше и ридаеше по нещо невъзвратно загубено.

Внезапно тази сутрин се случи нещо необичайно. От къде дойде то?!

Мразът бе покрил всичко с ледени кристали. Безжизненият и подтискащ пейзаж се бе превърнал в красива и искряща от белота картина, която заслепяваше взора.

Погледът на Марина прегърна с радост тази промяна. Въпреки триумфиращата красота девойката усети, че нещо в нея не бе, както трябва.

– Понякога разглеждам проблемите си без всякакво въображение, – въздъхна дълбоко Марина. – Очаквам болка, страх и отчаяние, но изпускам възможността, че може нещо друго да се случи. Не се надявам на възстановяване, растеж или победа чрез Божията сила, но Господ е жив и ми помага в трудните моменти. Той е моята надежда по време на изпитания.

Бог е навсякъде. Той крачи до нас в живота ни, но и ни подтиква, по-често да поглеждаме към Него.

Не напразно Августин е казал: „В дълбоката си рана видят Твоята слава и тя ме ослепи“.

Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.

Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

Стоян имаше малка градина, но редовно се трудеше в нея, не щадеше силите си. Затова всяка есен събираше богата реколта.

Той продаваше на пазара репички, зеле, боб, краставици, грах, марули, …. и с това някак оправяше сметките си.

Един ден, когато плевеше морковите, от тях изскочи заек. Беглецът не прецени правилно посоката, удари се в близкото дърво и падна мъртъв в основата му.

– Ето, това се казва късмет, – зарадва се Стоян. – Ще има месо и кожа, без да съм влагал някакъв труд. Ще изям месото, а кожата ще продам.

Стоян забрави за бурените, които плевеше и хукна на пазара да продаде заешката кожа.

На сутринта той пак отиде в малката си градина, но не да плеви, копае и полива, а да чака появата на нов заек. До вечерта стоя там, но нищо не се появи.

Заряза Стоян градината си, не я обработваше и поливаше вече. Цялата обрасна с бурени и плевели.

А какво правеше Стоян? Стоеше от сутрин до вечер при дървото и дебнеше за зайци, но те вече не идваха в градината му.

Дойде есента и съседите прибраха богата реколта. Стоян постоя малко, погледа, па накрая взе та оскуба бурените и копривата, които му бяха стигнали до кръста.

– Не е честно, – мърмореше недоволно Стоян, – Бог изпрати сполука на комшиите, а мен ме прескочи.

Стоян не бе разбрал едно, че който не работи, успехът го не спохожда.

Времето отново се стопли. Отдавна листата на дърветата бяха пожълтели и полегнали върху земята като килим. Поваля, но не бе студено. Дори слънцето се усмихваше весело, макар че ни му бе времето.

Надя и Рени решиха да се поразходят. Двете момичета тръгнаха и по пътя се разбъбриха весело:

– Интересно да не би зимата да е заспала? – усмихна се хитро Надя.

– Е, нека си спи, щом може, – каза тържествено Рени, – но после като дойде, да не реши да си навакса и да имаме сняг, когато пролетта трябва да събуди всичко в природата.

– Сега е хубаво времето и нека му се порадваме, – отбеляза Надя, – а за по-късно ще му мислим допълнително.

Двете момичета наближиха павилиона, където продаваха пирожки. Надя ускори крачка, извади портмонето си и си поръча две пирожки. Рени също искаше да си хапне, но бе забравила парите си у дома.

„Щом си купи само две, – помисли се Рени, – сигурно няма за повече. Зная каква лакомница е. И аз искам пирожка, но какво да правя, като съм една забравана…“

Изведнъж Рени се усмихна и се обърна към Надя:

– Ти трябва да ми дадеш едната пирожка на мен, защото Словото казва, че ако имаш две неща, едното трябва да го дадеш на ближния.

Надя лакомо ръфайки едната пирожка, бързо парира приятелката си:

– Да, но там също пише, че не трябва да пожелаваш това, което има ближният ти.

Рени остана безмълвна. Какво можеше да отговори? За това хвърли само един унищожителен поглед към приятелката си.

Надя ѝ се усмихна приветливо и ѝ подаде другата пирожка.

Двете момичета изведнъж избухнаха в смяха. След което всяка изяде своето парче.