В парка бе тихо. Сякаш хората се бяха изпарили. Времето беше хубаво и създаваше условия за размисъл.

Пламен седеше на пейката зареял поглед във високите дървета. До него седеше Цветан и чоплеше с маратонката си дребния чакъл край пейката.

– Разбери не мога повече, – каза Пламен. – Никога не съм предполагал, че такъв проект ще стигне до задънена улица, а колко обещаващо изглеждаше от начало.

– Нали каза, че е имало хора, които са се отдръпнали по-рано, ти защо не го направи? – попита Цветан.

– Надявах се……, очаквах….. – махна с ръка Пламен.

– Знаеш ли при нас има един много интересен начин за ловене на раци, – усмихна се Цветан.

– Каква е връзката, с моето положение? – намръщи се Пламен.

– Има много общо, – каза Цветан, – сега слушай. Закачаме парче месо, в повечето случаи пилешко на дълга връв и я хвърляме във водата. Когато ракът започне да дърпа връвта, започваме бавно да я изтегляме. Раците се хващат здраво за месото и попадат в капан.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Пламен.

– Този метод действа безотказно, – започна убедително Цветан, – само защото раците не знаят кога да се откажат. И с нас се случва така. Хващаме се здраво за някой тежък товар в този свят и полагаме огромни усилия, за да го задържим.

– Да, вярно е, – съгласи се Пламен, – често се вкопчваме в проблемите и се опитваме сами да ги разрешим.

– Тогава губим хоризонта – плесна с ръце Цветан – и не проявяваме достатъчно мъдрост, за да се пуснем и освободим от примката.

– Лесно е да се каже, – измърмори Пламен.

– Трябва да признаем своето безсилие и да възложим проблемите си на Бога …..

– Да, но ….., – Прекъсна го Пламен.

– За да го направим, – каза възторжено Цветан, – трябва да се откажем от желанието си да контролираме неговото решаване. Тогава Господ ни дарява с мир, който надхвърля нашите разбирания и ни извежда от мрака.

– Да, прав си, – съгласи се Пламен. – Трябва да се пусна от проблема, в който съм се вкопчил и да ги възложа на Бога.

Кроткият език е дърво на живот.

Много е важно какво говорим и какво слушаме. Езикът може да бъде източник на благословение, но може да бъде и източник на проклятие.

Глупавият човек пренебрегва наставленията и говори глупости. Мъдрият разпространява добро знание и внимателно слуша.

Любовта е по-добра от омразата.

Човешкото сърце е подобно на бездна, но нищо не е скрито от Господа. Той желае нашите сърца повече да се стремят към духовното, а не към светското.

Бог се радва на сърце, което Му благодари и се весели пред Него.

Страхът от Господа учи на мъдрост.

В мъдрият човек всичко е наред. Той радва родителите си, върви нагоре по пътя на живота, но само Бог може да ни научи на истинска мъдрост. Господ я дава на тези които имат ухо, внимателно отношение към учението и смирено сърце.

Славата предхожда не гордостта или надменността, а смирението.

Ако погледнете на снимката с дървото, направена в резерват в Африка, то след известно време ще видите как на клоните виси трупа на антилопа.

Инго Герлах, фотограф на дивата природа, чакал цели пет часа, за да направи тази снимка, уверен че на нея присъства и леопард.

И наистина, ако се вгледате внимателно, ще установите, че тъмната ивица на ствола на дървото, е хищник, който пълзи за своята плячка.

64-годишният Инго добавил, че не е сигурен дали леопарда е качил антилопа на дърво, или това е направил някой друг хищник.

Но той се оказал много „срамежлив“ и дълго не се решавал да се качи на дървото, усещайки че на близо има човек.

Барон Мюнхаузен е напълно реална историческа личност.

В младостта си той напуснал немския град Боденвердер и отишъл на служи като паж в Русия.

След това започнал кариера в армията и стигнал до чин капитан, а след това се върнал в Германия.

Там той се прославил с разказване на истории от службата си в Русия.

Например, влизането в Петербург с вълк впрегнат в шейна, вместо кон, който бил разрязан наполовина в Очаков; полудяла шуба или черешово дърво, което растяло на главата на елен.

Тези истории, а също и съвършенно нови, били преписвани на барона от други автори. Така те помогнали за появата на Мюнхаузен като литературен герой.

В двора на църквата бе тихо. Отец Генадий седеше на пейката и внимателно наблюдаваше приближаващата го майка и нейния син. Момчето се дърпаше и не желаеше да върви с нея, но тя упорито го теглеше за ръката.

Когато жената с детето стигна до него, тя му каза:

– Какво да правя, отче? Моето момче нищо не яде и не иска да ни види.

– Навярно си го нажежила до бяло, – опита се да илюстрира по-добре положението свещеникът.

– Какво говорите? Аз го обичам. Как бих могла да сторя такова нещо?

– Къде е любовта ти, щом като е близо до теб и не може да си намери място? Той иска да избяга от дома си, защото иска да се намира в друга среда, в която се чувства прекрасно. Ако не иска да ви види, вие сте виновна за това.

– Но какво да правя….?

– Не го дразни, – каза свещеникът,  – защото така го осакатяваш. Дръжте се с него добре и бъдете търпелива.

– Да се държа добре? Да бъда търпелива? – изохка майката. – Но той, …..вие не знаете какво прави….

– Когато принуждавате детето си, вие го задушавате. Безкрайните“не пипай това, не ходи там, направи го ето така, ….“ не водят до никъде. Необходимо е юздата да се дръпне така, че да не се повреди „теленцето“.

– Но как да го направя? – майката безпомощно вдигна ръце.

– Отнасяйте се с детето си тактично, – продължи наставленията си свещеникът, – за да му помогнете да осъзнае своята грешка. Правейки това, не позволявайте да се получи пропаст между вас.

– Това е много трудно, как ще се справя, – започна да се оправдава жената.

– Родителите трябва да бъдат като добрите градинари, които с меко въже връзва дървото за колче, така че да не се усуква и да не боли, когато вятърът го наклони на надясно или  на наляво. Градинарят прави ограда около дървото, полива го и се грижи за него. Пази го от козите, защото изядено от тях дървото може да погине и не може да даде плод, нито сянка. А когато дървото порасте, градинарят маха оградата около него и то започва да принася плод. Под неговата сянка почиват кози, овце и хора.

– Нищо не разбирам, – замърмори жената, – какви кози, какво дърво, питам ви за сина си.

– Ако си подбудена от прекалена грижа за сина си, ти го връзваш не с меко въже, а със стоманена жица. С децата трябва да се постъпва внимателно, за да не ги нараним. Родителят трябва да помага на децата си, така че те сами да почувстват  необходимостта да правят добро.

– Но как да постъпвам внимателно с него, когато той върши нередни неща? И как да му помагам, когато той не иска?

– Днес възрастни и деца живеят като в лудница, за това е нужно много търпение и молитва. Не насилвай детето си, но себе си принуждавай да стоиш за него по-дълго в молитва.

– Но аз го обичам и му желая доброто.

– Детето не разбира, че в думите „не прави това“ е скрита много любов. Родителите трябва да помогнат на детето си да разбере, че те го предпазват да не се опари, когато е малък, а когато порасте, го предпазват от друг огън. За това бъди внимателна със сина си и не давай място на изкусителя да го впримчва и отвлече в света.

На жената ѝ бе нужно да обмисли добре чутото, затова поблагодари и си тръгна.