Жоро човъркаше нещо из кабелите, на устройството пред него. Огнян го наблюдаваше мълчаливо, като от време на време му подавяше някой и друг инструмент.

Към тях приближи доктор Никола Каменов. Той посочи сферата с пръст и каза:

– Смятам с тази антика да се спусна под повърхността на дълбочина 900 и повече метра.

Огнян и Жоро се спогледаха удивени.

– Радвам се да се запозная с вас, доктор Каменов. Съжалявам, че се усъмних във вашия разсъдък, – каза смутено Огнян.

– Не за първи път ме обвиняват, че ми липсва нещо в мозъка. Човек свиква, когато се занимава само с изследвания, – каза Каменов. – можете да ме наричате Ник.

Огнян посочи сферата:

– Забравете думите ми, които казах преди малко. Бих се спуснал с това нещо, ако беше малко по-голямо. Вярвам, че Жоро я е възстановил напълно и сферата е годна за потапяне.

– При обновяването ѝ използвах технологии, които не са били известни, когато с тази сфера са достигнали дълбочина от 922 метра, но конструкцията е близка до първоначалната. Батисферата е била удивителна със своята простота.

– Днес тази формата на батисферата ни се струва логична, – каза Огнян.

– Първоначално Уилям Бийб смятал, че цилиндричната форма ще е най-подходяща, – сподели Каменов. – Той споделил със своят приятел Теди Рузвелт идеята си, като я нарисувал на салфетка. Рузвелт не се съгласил с него и вместо цилиндър нарисувал кръг, това била неговата идея за камера с формата на глобус.

– Навярно Уилям е последвал съвета му, – засмя се Огнян.

– След време, – уточни Каменов, – когато Бийб видял сферичния дизайн на Отис Бартън осъзнал, че това е единствения начин да се справи с налягането на голяма дълбочина.

Жоро и преди беше чувал тази история.

– Бийб е разбрал, че двете основи на цилиндъра биха се вдлъбнали навътре заради налягането, – продължи разказа си Каменов. – Но при сферата налягането се разпределя равномерно по цялата повърхност.

– Монтирах допълнителни плавателни торби в плазовете, – каза Жоро. Ник, знаеш ли, че аз ще бъда с теб под водата?

– Това е чудесно, – потърка радостно ръце Никола, – радвам се, че няма да бъда сам. Знаете ли, момчета това е сбъдване на една мечта.

– Вероятно сте били вдъхновен от Бийб? – попита Огнян.

– Да, точно Уилям ме вдъхнови да стана микробиолог, – възторжено каза Каменов. – Прочетох за светещата дълбоководна риба, която е видял при спускането си със батисферата и ми се прииска  да преживея това, което е изпитал той.

Огнян, който беше доста едър, се оплака:

– Не можах да се напъхам през тази 35 сантиметрова врата.

Каменов вмъкна главата си в батисферата, а после каза:

– По-просторно е, отколкото изглежда отвън.

– Оригиналната батисфера е била 143 сантиметра в диаметър, а стените ѝ са били изработени от 4-ри сантиметрова първокачествена закалена стомана, – каза Жоро. – Вътре е имало кислородни бутилки, филтри, фенер и телефонни кабели.

– Навярно си сменил някои части на оборудването ѝ? – засмя се Огнян.- В противен случай не бихте могли да се съберете и двата заедно вътре.

– Позна както винаги, – Жоро потупа по рамото приятеля си. – Илюминаторите са направени от полимер, вместо от кварц. Въжето е от  кевлар, синтетично влакно, което заменя стоманата. Медните комуникационни кабели замених с оптични. Смалих и обемистите уреди.

– Навярно ще искаш и сферата да бъде направена от титан? – усмихна се Огнян.

– Тогава ще стане много скъпа, – каза Каменов.

– Добра работа си свършил, Жоро, – каза Никола. – Бийб и Бартън, когато са се спускали, са знаели, че рискуват живота си, но младежкият им ентусиазъм е надделял над страха.

– Явно този ентусиазъм е заразил и вас, докторе, – добродушно каза Жоро.

Предстоеше едно интересно спускане, подхранено от една мечта и техническите умения и знания на младеж от този век.

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

Разходката в планината бе чудесна. Владислав, Велин, Делян и Станко често излизаха заедно на излети. Приятели още от деца съвместно изучаваха и изследваха природата, по-точно скалите и минералите.

Днес по време на разходката си откриха интересен къс от скала. Пръв го забеляза Владислава и извика:

– Момчета, намерих нещо много интересно! Невероятно красив е! Какво ще кажете?

Останалите бързо се скупчиха около него.

Владислав въртеше камъкът в ръцете си и го оглеждаше от всички страни. Това бе слабо просветляващ призматичен кристал. Той не беше много голям, но яркия блясък отразяващ слънчевата светлина, очароваше и пленяваше.

– Това е берил, – пръв констатира Станко.

– Минералът берил е относително често срещан камък, който не представлява особено голям интерес, – уточни Велин. – Смята се за страничен продукт от добиването на слюда и фелдшпати.

– Когато в състава му има алуминий, берилът става аквамарин и се смята за полускъпоценен камък – намеси се Делян.

– А когато вместо алуминий природата е добавила примеси на хром, берилът се превръща в изумруд, един от най-желаните скъпоценни камъни за човека, – засмя се Станко.

– Вижте цвета! Каква чистотата и дълбочината само! Усещането от пречупването на светлината е невероятно, – възкликна Владислав вперил поглед в минерала.

– Дълбочината на цвета му се определя от количеството хром, – поясни Велин. – Ако е много количеството му, изумрудът е тъмен, мастиленочерен, лишен от жизненост и всякаква активност. А ако е малко съдържанието на хрома, камъкът е светъл и блед.

– Каквото и да си говорим, – намеси се Делян, – идеалният изумруд притежава дълбочина и наситеност на цвета. Същевременно има и блясък.

– Да не забравяме, че цената му е доста висока, – усмихна се Станко.

Бяха доволни. Към общата им колекция щеше да се прибави още един екземпляр и то какъв. Момчетата го предаваха от ръка на ръка и се наслаждаваха на сиянието му.

Археолозите са установили, че една от най-известните мексикански пирамидата El Castillo крие под себе си подземно карстово езеро.

Откритието е било направено с помощта на електротомографията.

Изследователите смятат, че построяването на съоръжение върху водоизточник съвсем не е случайно, тъй като маите са считали, че карстовите езера са свещени. В подобни места често се е извършвало жертвоприношение.

El Castillo се намира в древния град на маите Чичен Ица на полуостров Юкатан в Мексико.

Според археолозите под пирамидата минава подземна река, която свързва карстовото езеро с други такива.

Специалистите не изключват възможността, пирамидата чрез подземните си източници да се свързва с друга разположена наблизо малка пирамида с олтар в центъра.

В бъдеще, когато сводът на подземната пещера изтънее, той ще се срути, а с него и пирамидата. Кога ще стане това никой не знае.

Езерото под пирамидата има размери 25 на 35 метра, а дълбочината му достига 20 метра.

Пирамидата е отделена от езерото чрез слой, който има дебелина около 5 метра.

Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.