Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.

Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.

Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.

Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.

Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.

Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.

Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.

По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.

Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.

– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. –  Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.

Не тя усещаше нещо друго в себе си.

– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.

През 1887 г. в провинция Хенан в края на септември имало силни проливни дъждове. Поради огромното количество вода реката Хуанхъ пробила язовира.

Много бързо, водата достигнала Джънджоу и се е разпространила в целия северен Китай. Тя покрила площ от 130 хиляди кв. километра.

Поради бедствието загинали много хора, повече от един милион. Около два милиона останали без домове. По-късно 500 хиляди са умрели от появила се епидемия от холера.

Пострадали са 600 градове, които били построени на бреговете на „Жълтата река“, както нарекли Хуанхъ англичаните.

А европейците я нарекли „Печалта на Китай“, защото е отнела живота на много повече хора в сравнение с коя да е друга река.

Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.

Нено бе млад земеделец, но се бе провалил във всичките си начинания. Седеше сред нивата, която утре щяха да му отнемат и бе покрил с длани лицето си.

Той вдигна глава, когато усети, че до него стои човек. Старец със сламена шапка беше тихо седнал до Нено.

– Ти си зрял мъж, – започна старецът. – През всичките години до сега си хвърлил много усилия да правиш нещата по начини, които се приемат за нормални. Ако наистина искаш да постигнеш нещо по-различно, то не трябва да постъпваш по този начин.

– По-различно, – вдигна ядосано ръка Нено, – от мечтите си се отказах още, когато бях на осем девет години.

Старецът се усмихна и разпери ръце:

– Естествено, така става със почти всички хора. Да се откажеш от мечтите си на тази възраст е нормално.

Нено наклони глава на една страна и иронично изгледа старецът.

– Да седя с един старчок сред нива, която утре ще загубя, е съвсем ненормално нали?

– Браво, – засмя се старецът, – май вече подхващаш нещата.

Усмивката застина на лицето на Нено и той отново свъси вежди в унисон с мрачното си настроение.

– Кой си ти и какво правиш в моята …. все още моя нива?

– Мисля да ти помогна, – каза старецът.

Нено недоверчиво го изгледа, но това не попречи на събеседника му и той продължи:

– Ако постъпваш, както другите, ти очакваш нормален резултат. Но вярвам, че мечтаеш и искаш нещо повече, в противен случай не би се хванал с дейността, която вършеше до днес. По-добри резултати не се постигат с магическата пръчка. За това е необходимо да промениш мисленето си.

Нено го изгледа внимателно, но нищо не каза.

– Ти си взел отпуснатите заеми, но първо си купил къща за семейството си, кола за теб и кола за жена ти, обзавел си се луксозно и едва тогава си дал пари за семена, торове и машини.

Нено започна да го гледа още по-напрегнато.

– Парите, които ти бяха отпуснати трябваше правилно да разпределиш за работата върху закупените ниви. Необходимо бе да предвидиш, че има и бури, проливни дъждове и всякакви аномалии ….. Виждам, че се отегчаваш от поучението ми, но бих искал да ти кажа само едно нещо, трябваше да помислиш, че тези заеми се връщат, колкото и далече да ти изглежда срока за изплащането им.

– Човече, аз съм затънал и нямам никакъв изход, – смръщи вежди Нено. – Знаеш ли, че днес бях дошъл тук за да си сложа край на живота?

– Зная и за това съм тук, – усмихна се старецът. – Има само Един, Който може да те изведе от всякаква безизходна ситуация.

В сърцето на Нено бликна надежда.

– Кой е той? Кога мога да разговарям с него?

– Той отдавна те познава и очаква да Го потърсиш.

Очите на Нено се напълниха със сълзи. Изведнъж той си спомни как майка му го водеше на църква и го учеше да се моли, но когато порасна, той заряза всичко това.

В съзнанието му проблесна мисълта, че друг никой не може да му помогне сега освен Бог ….. Съмнение се прокрадна в душата му: „Дали ще иска да ме чуе?  …… Но щом е изпратил човек да ме спре да посегна на себе си ….“

Нено падна на колене, вдигна ръце към небето и започна:

– Господи, бях те изоставил, но ……. имам нужда от твоята помощ. Знам, че с нищо не съм я заслужил, но те моля да ми простиш и да ми помогнеш.

Изведнъж Нено усети в мир в сърцето си. Той чувстваше, че Бог няма да го остави и той ще успее …..

Денят завърши с проливен дъжд. Растенията в градината бяха налягали от бурята. Цветята, от които толкова много се възхищавах и чийто аромат обичах, бяха омаломощени от безпощадния вятър.

Повечето от цветята бяха затворили венчелишчетата си и бяха отпуснали глави надолу. Цялата им красота беше изчезнала.

– Ще трябва да изчакам следващата година, – помислих си, – за да видя отново тази прелест.

Нощта мина и настъпи денят. Слънцето изгря отново. Утрото обнови на цветята ми.

Светлината обгърна цветовете, а те погледнаха към нея. Между тях се получи връзка. Те общуваха помежду си.

И тогава сила премина в цветята. Те вдигна глава и отвориха венчелишчетата си. Красотата им се възвърна, но сега изглеждаха много по-красиви, отколкото преди.

Как стана всичко това? Не знам.

Не мога да обясня и как при общението ми с Бога получавам сила, която ми дава възможност да преживея и изпълня всичко, което е необходимо, но това е факт, който не може да се оспори.

Ако си изложен на опасност или те гнети тежка мъка, търси общение с Господа и ще получиш сила и способност да побеждаваш.